Жозе Родригеш душ Сантуш - Седмият печат

Привлече вниманието на белия силует и очите му лека-полека започнаха да го фокусират. Беше жена, досети се. Имаше нещо на главата. Кърпа ли беше? Не, беше шапчица, бяла шапчица. Беше облечена в бяло и приличаше на монахиня. Разбира се, че не беше монахиня, бавно стигна до това заключение, все още с усещане за безредието в главата си, едва-едва изостряйки рефлексите. Не беше монахиня. Беше медицинска сестра.

— Значи нашият пациент е вече буден? — попита сестрата и се приведе над него с усмивка.

Имаше кафяви очи и лунички по носа, които напомняха малко за бившата му жена.

— Хм — чу се да прошепва.

— Добре ли спахте?

— Ммм?

— Добре, почивайте си — каза сестрата почти нежно. — Ще се върна след малко.

Луничавото лице се отдръпна от него и Томаш се огледа наоколо, сънлив и отпуснат. С усилие осъзна, че се намира в малко помещение, напомнящо болнична стая. Някаква машина стоеше отдясно, мебел с телевизор отпред и прозорец отляво, с изглед към кичести чинари, чиито клони се открояваха отчетливо на дневната светлина. Беше утро, установи Томаш. Намираше се на непознато място. Болница. Мисълта бавно се уталожи в главата му и го изненада. Какво, по дяволите, търсеше в болница?

Усети как умората натежава в тялото му и притвори клепачи. Не бе в състояние да устои на непонятното замайване. Отпусна се в леглото, намести се удобно, пое дълбоко въздух и се унесе в спокойна дрямка.

Мъжки глас го разбуди отново. Отвори очи и видя мъж в бяла престилка и тънък мустак да стои край леглото, а луничавата сестра зад него.

— И така, добро утро, професор Нороня. Как се чувствате?

Томаш го погледна въпросително.

— Къде се намирам?

— В клиниката „Шоупалиньо“. Как се чувствате?

Пациентът усети как постепенно възвръща способностите си, включително умението да разсъждава. „Консултациите! — беше първата мисъл, която изплува в главата му. — Студентите ме чакат във факултета за консултации!“ Вдигна лявата си ръка и погледна часовника. Беше девет сутринта, все още имаше време. Консултациите започваха след около час.

— Вижте, аз трябва да изляза оттук — каза Томаш, с мъка произнасяйки думите. — Трябва да разпиша книжките на студентите в десет и не мога да отсъствам.

— Аха. И къде трябва да стане това?

— Във факултета.

— Кой факултет? В Коимбра?

— Не, в Лисабон.

— Но вие сте в Коимбра, човече — разсмя се лекарят. — Дори да тръгнете още сега, няма как да стигнете навреме.

Томаш направи усилие да възстанови последните си спомени.

— Значи все още съм в Коимбра?

— Да, господине. В клиниката „Шоупалиньо“.

Отпусна отчаяно глава на възглавницата.

— По дяволите! Не мога да отсъствам!

— Страхувам се, че ще се наложи — отбеляза докторът. — Как се чувствате?

Томаш се замисли над въпроса.

— Малко странно — каза той, усещайки тебеширен вкус в устата. — И освен това ме боли главата.

— Няма начин да не ви боли.

— Какво се е случило?

— Нищо ли не си спомняте?

Томаш отново прерови най-пресния архив на паметта си.

— Спомням си, че вечерта влязох в колата, за да се върна в Лисабон.

— И нищо повече?

Помисли секунда.

— Да, боя се, че е само това.

— Кой е последният образ, който се е съхранил в паметта ви?

— Ами… гарата, струва ми се. — Повдигна вежди. — Не, светофарът. Тъкмо щях да завия на моста и спрях на светофара.

— Нищо друго ли не си спомняте?

— Не — каза Томаш.

Поклати глава, за да подсили отрицателния отговор, и усети болезнено замайване.

— Със сигурност? — настоя лекарят.

— Да — потвърди пациентът нетърпеливо. — Какво е станало?

Лекарят взе бележник с формат А4 и прегледа някакви записки.

— Претърпели сте пътно произшествие. Преминали сте моста и докато сте пресичали площад „Праса да Кансао“, предполагам на път за магистралата за Лисабон, колата се е блъснала в един стълб и вие сте изгубили съзнание.

— Ударил съм се в стълб?

— Да. — Лекарят прегледа бележките. — Някъде около десет часа вечерта.

— Тук, на площад „Праса да Кансао“?

— Да.

Томаш изглеждаше заинтригуван.

— Интересно, въобще не си спомням такова нещо. Помня само, че спрях на светофара и чаках да светне зелено.

Лекарят се усмихна.

— Нормално. След травма на главата и загуба на съзнание е напълно нормално да ви се губят пет минути до катастрофата. На някои им се губят часове.

— Наистина ли?

— Често се среща, успокойте се.

Сега бе ред на Томаш да се усмихне.