Жозе Родригеш душ Сантуш - Седмият печат

— По дяволите, наистина нищо не си спомням. Сякаш изобщо не се е случило. В единия момент съм спрял на светофара, а в следващия гледам медицинска сестра пред себе си. Все едно нищо не е станало. Пренасям се автоматично от едно място на друго, разбирате ли?

— Странно е, да — съгласи се лекарят. — Но се случва.

Томаш опипа главата си. Усети бинт в косата си и се притесни.

— Какво ми е? Нещо сериозно ли е?

— Не, не, нищо особено, спокойно. — Лекарят се приближи и леко докосна тила му. — Не мога да си обясня само как сте извъртели главата си при сблъсъка. Травмата ви е отзад, на тила. — Хвана дясната му ръка и я насочи към превръзката над лакътя. — Ръката ви също е пострадала, ето тук, виждате ли? Нищо сериозно, но не бива да се напрягате. Разбирате, нали?

— Да.

— Ако ви засърби по ръката, не се чешете. Много е важно. Без почесване. Това е знак, че раната зараства.

— Много добре, няма да се чеша — обеща Томаш, разглеждайки превръзката на дясната си ръка. Вдигна глава към лекаря и прочете името на табелката, окачена на гърдите му. — Вие сте доктор Кариано?

Лекарят се усмихна.

— Да, Луиш Кариано.

— Докторе, имам уговорена среща в Лисабон — каза пациентът. — Смятате ли, че мога да отида, или ще трябва да я отложа?

— Може да отидете. — Погледна часовника си. — Чакайте да видя… сега е девет часът, нали? Вижте, смятам да ви изпиша рано следобед. Искам ви тук цяла сутрин, за да проверим дали всичко е както трябва, а следобед ще ви пусна да си ходите.

— О, чудесно!

— Но спокойно, разбрахме ли се? Не искам да ви видя отново тук.

Сестрата вече беше вдигнала табличката с привършения обяд и Томаш си обуваше обувките, готвейки се да напусне клиниката, когато мобилният му телефон иззвъня.

— Здравей, Томаш. Говея е.

По дяволите, помисли си Томаш. Как личният му лекар беше разбрал, че е хоспитализиран в тази клиника? Явно комуникацията между докторите е много добра, заключи той.

— Добро утро, докторе. Новините бързо се разнасят, нали?

— Този път новината дойде сама при мен — отбеляза Говея от другата страна на линията. — Всъщност тук е, при мен, в съседния кабинет.

Томаш се намръщи, тъй като не разбра последния коментар.

— Новината е в съседния кабинет ли? Какво имате предвид?

— За майка ти става въпрос.

— Мама ли?

— Да, тук е, в съседния кабинет.

— Къде? В болницата ли?

— Ами да, доведоха я.

Нещо жегна Томаш.

— Довели са майка ми в болницата? Какво става? Какво й е?

— Няма й нищо, добре е — побърза да поясни лекарят, опитвайки да го успокои. — По-точно, в същото състояние е. Губи паметта си.

Не знаейки какво да мисли, Томаш седна на леглото.

— Кажете ми, докторе, какво става?

— Майка ви се е загубила. Изглежда, че е излязла тази сутрин на покупки и на връщане от бакалията е объркала пътя за вкъщи. Лутала се е из центъра, докато накрая се озовала на площад „Ларго даз Оларияш“. Изглеждала объркана и я завели в участъка. От участъка я препратили тук, в болницата, в Спешното, където моята сестра случайно се натъкнала на нея и ми я доведе.

— По дяволите! — възкликна Томаш, вдигайки дясната си ръка към главата. — Добре ли е?

— Да, добре е. Вече говорих с нея, но все още ми изглежда объркана.

— Колко неприятно! Ами сега!

Чу Говея да въздиша от другата страна.

— Вижте, Томаш, вече ви казах какво трябва да се направи, нали така?

— Докторе, вчера разговарях с нея веднага щом се прибрахме у дома. Не можете да си представите какъв театър ми разигра.

— Представям си, представям си. Преди малко и аз й споменах за това и тя направо побесня. Казва, че всички искат да се отърват от нея.

Томаш отправи поглед нагоре с облекчението, че не беше единственият, който бе изслушал оплакванията на майка му. Може би сега лекарят по-добре разбираше дилемата му.

— Виждате ли? Какво да правя?

— Ще трябва да я отведете, Томаш. Тя не е в състояние да живее сама.

— Но как да стане, докторе? Тя не иска да…

Лекарят въздъхна дълбоко.

— Чуйте ме, Томаш — каза той. — Рисковано е да я оставяте сама. Нещата няма да се подобрят, разбирате ли ме? Това е дегенеративен процес. Майка ви се нуждае от помощ, не можете да я оставите на произвола на съдбата. Освен това в дома тя ще има с кого да общува, ще й се отрази добре.

— Така е, да. Но проблемът си остава. Как да я настаня в старчески дом, след като тя не иска да ходи там?

— Трябва да отиде.

— Но как да го направя? Тя не иска!

— Трябва да поговорите с нея и да я убедите.