Жозе Родригеш душ Сантуш: Седмият печат

Този път контейнер за junk food30 30 Нездравословна храна (англ.). — Б.пр. щеше да бъде собственият му стомах. Премалял от глад, Доусън извади от фризера порция замразено chili con carne31 31 Чили с месо (исп.). — Б.пр. и постави храната да се топли в микровълновата фурна.

— Професор Доусън?

Ученият се стресна. Обърна се и видя един непознат да стои на вратата с огледални очила, скриващи очите му.

— Jesus Christ32 32 Исусе Христе! (англ.). — Б.р. — възкликна той, съвземайки се от уплахата. — Кой сте вие?

— Професор Хауърд Доусън?

— Да, аз съм. С какво мога да ви помогна?

Непознатият направи крачка напред, вдигна дясната си ръка и насочи пистолет към Доусън.

Отекна изстрел. После още един.

Хауърд Доусън се преви и рухна на пода с две дупки в гърдите.

Непознатият се приближи, долепи парещата цев до челото на умиращия учен и стреля още веднъж.

Лъч светлина, процедил се през тясна пролука на пердето, премина по сбръчканото лице на Граса Нороня. Източникът на светлина се появи изведнъж: навярно облак бе вдигнал покривалото си от слънцето и светликът проблесна за миг, колкото да събуди госпожата. Дона Граса полуотвори очи, опипа нощното шкафче, намери очилата, сложи ги и се изправи в леглото.

— Манел! Манел! — извика. — Къде си бе, човек?

Томаш стана от канапето в хола и почти изтича към стаята.

— Мамо? Събуди ли се вече?

Дона Граса погледна сина си въпросително.

— Баща ти? Още ли е в кабинета? — Поклати глава. — Тоя човек е все на луната! Томаш, иди да го попиташ дали иска чай.

Синът се приближи до майка си и седна на крайчеца на леглото.

— Ех, мамо! Какви ги приказваш?

— Отиди да видиш дали баща ти иска да пие чай. Хайде, че става късно вече.

Томаш въздъхна съкрушено.

— Мамо, татко го няма тук.

— Няма ли го? Не ми казвай, че е във факултета. — Погледна примирено. — Господи, ама тоя човек наистина е много отнесен.

— Мамо — каза синът с уморен глас, — татко се спомина миналата година.

Дона Граса се учуди.

— Баща ти е умрял миналата година? Що за глупости говориш?

— Мамо, не си ли спомняш?

— Разбира се, че си спомням. Тази сутрин му правих закуска.

Томаш поклати глава.

— Мамо, цялата сутрин беше в леглото.

Дона Граса се изпъна.

— Добре ли си? Как да не си спомням, че днес направих закуска на баща ти?

— Мамо, бъркаш.

— Аз да бъркам? Що за приказки са това? — Махна нетърпеливо с ръка. — Върви да извикаш баща си, хайде.

Томаш си пое дълбоко въздух. Взе студената ръка на майка си и нежно я погали. После стана и се отправи към вратата на стаята.

— Остави татко на мира. Искаш ли аз да направя чай?

— Не искам никакъв чай.

— Тогава е по-добре да се облечеш — каза синът.

— Да се обличам ли? Защо?

— Не си ли спомняш?

— За какво да си спомням?

— Ще ходим при доктор Говея.

— И какво ще правим там?

— Имаме час.

— Какъв час? Доколкото знам, не съм болна…

— В четири часа. Хайде, облечи се.

Сестрата се усмихна и Томаш отвърна на усмивката. Беше млада и присъствието на този мъж със зелени блестящи очи, контрастиращи с тъмнокестенявата му коса, не й беше безразлично. Но Томаш забрави за нея на мига. Чувстваше се угнетен, че отново се връща в Университетската болница, на същото място, където преди година се беше споминал баща му. Но личният им лекар даваше консултации само тук и нямаше как да избегне това. Ако искаше доктор Говея да продължава да се грижи за здравето на майка му, както го правеше от години, трябваше да се подложи на това изпитание.

— Оная твоя арабска приятелка ще приготви ли вечерята? — попита най-неочаквано дона Граса.

Синът въздъхна.

— Не е арабка, мамо. Иранка е.

— Все тая.

— Не е все тая — каза той, поклащайки глава. — Няма как да приготви вечерята, защото се завърна в страната си миналата година. Не си ли спомняш?

— Какво приказваш? Та нали вчера я видях…

— Не, мамо. Беше миналата година.

Умълчаха се задълго. Смутена, дона Граса се опитваше да си подреди паметта. Вратата на кабинета се отвори и сложи край на потискащата тишина. Един бял силует се появи в чакалнята и лицето на майката се озари от широка усмивка. Лекарят й подаде ръка с неподправена сърдечност.

— Как е, Граса? — поздрави Говея. — Винаги ми е приятно да те приема тук!

— Ох, докторе — каза тя. — Вече бях забравила, че имам консултация при вас, ама че работа! Боже, за нищо не ме бива, като замаяна кокошка съм. — Сниши глас, като че споделяше някаква тайна. — Знаете ли какво? Остарявам…