Дийн Кунц - Полунощ

Сам не остана пасивен наблюдател. Сграбчи Криси и я бутна в една тъмна стая, когато вторият изстрел изби керамични плочки от пода. Теса ги следваше. Блъсна вратата зад себе си и я затисна с гръб, сякаш мислеше, че е неуязвима и куршумите щяха да отскочат от гърба й.

Сам й подаде фенерчето.

— С тази китка ще имам нужда от двете си ръце, за да стрелям.

Теса освети помещението. Намираха се в музикалната зала. Отдясно на вратата имаше столове с нотни триножници пред тях, отляво — открита площ, подиум за диригента на състава и метално бюро. И две отворени врати, водещи към съседните стаи.

Криси не изчака подкана, за да последва Теса към най-близката от тези врати, а Сам ги прикриваше, движейки се зад тях.

Сирената навън беше замлъкнала. Враговете бяха пристигнали.

Вече бяха претърсили първите два етажа. Сега се намираха в спалнята на третия етаж.

Хари ги чуваше, че си говорят. Гласовете им достигаха глухо до него. Не можеше да различи думите.

Вече желаеше да са горе при него. Жадуваше за възможността да изпрати неколцина на оня свят. Заради Мууз. След двадесет дълги години в позицията на жертва му беше дошло до гуша. Искаше да разберат, че Хари Талбот все още беше мъж, с когото трябваше да се съобразяват. Нямаше лесно да им се даде.

През завихрящата се мъгла Ломан видя само една патрулна кола, паркирана до буса на Шедак. Закова спирачки до нея, точно когато Пол Амбърлей слезе. Амбърлей беше висок, мускулест и много интелигентен, един от най-добрите младши служители на Ломан. Но сега му заприлича повече на гимназист, може би защото бе изплашен до смърт.

Когато Ломан излезе от колата, Амбърлей се спусна към него и възкликна:

— Къде са останалите?

От всеки район на града десетки подивели гласове надаваха зловещ вой.

Ломан изтича към патрулната кола и отвори багажника. В екипировката си имаше една двадесет калиброва пушка, така наречената „пушка за размирици“. Такива пушки имаха и останалите полицаи. „Ню Уейв“, която щедро беше екипирала полицейската власт, не се скъпеше на подобни „подаръци“. Извади оръжието от багажника. Амбърлей се приближи и прошепна:

— Значи твърдиш, че всички са регресирали, всеки един от нашите колеги?

— Ослушай се — каза Ломан.

— Все пак това е лудост! Искаш да кажеш, че чудовищата връхлитат сега върху нас?

Ломан взе една кутия с патрони и скъса капака.

— Не ти ли се ще и на теб?

— Не! — изплашено каза Амбърлей.

— Обаче на мене ми се прииска — каза Ломан и зареди пушката с пет патрона. — О, Пол, така ми се щеше. Исках да разкъсам дрехите си, да се променям, да бягам, да плячкосвам, убивам, да бягам с тях. — После стреля от упор в полицая, като му откъсна главата.

Не можеше да му се довери, не можеше да му обърне гръб, не и при този силен зов на дивото.

Докато пъхаше патрони по джобовете си, чу изстрел откъм училището.

Не знаеше дали това беше оръжието на Букър или на Шедак. Съпротивляваше се на напиращия гняв, на изкушението да изостави човешкия си облик и влезе в гимназията, за да разбере какво става.

Томи Шедак чу изстрел от друго оръжие, но не му обърна внимание. Повече го интересуваха Букър, жената и онова момиче, които видя в коридора; онази кучка бе сигурно Локланд, а момичето Криси Фостър, макар да не се досещаше как са се събрали.

Подражавайки на войниците в хубавите филми, ритна вратата и влезе в стаята, изпразни един пълнител и тогава прекрачи прага. Потърси ключа за електричеството, намери го и видя, че се намира в празната музикална зала.

Очевидно бяха излезли през една от другите две врати и когато разбра какво се е случило, се ядоса. За пръв път в живота си беше използвал оръжие във Финикс, когато уби индианеца, но тогава стреля от близо и не пропусна. Мислеше си, че все още е добър стрелец. Във филмите, които бе гледал, всичко ставаше лесно — прицелваш се и натискаш спусъка. Но когато уби, видя, че не беше толкова безобидно и се разгневи.

Сега разбра къде му беше грешката и реши като стреля, да разкрачи крака и да стъпи здраво, така че куршумите му повече да не попадат в тавана или в пода. Ще ги надупчи здраво като му паднат и ще си изпатят, че го принуждават да се занимава с тях, вместо покорно да се проснат и да умрат.

От музикалната зала се излизаше в коридор. В края на този тесен коридор Теса бутна друга врата и фенерчето изцеди достатъчно светлина, за да се види, че сега се намираха в друга зала, голяма почти колкото стаята за оркестъра.