Мирча Елиаде - Гадателят

— Но авторът е на друго мнение — продължи режисьорът. — Той вярва, че определени хора, преди всичко деца и някои жени, са го чули, когато казва: „Адио!“ И след като с тази дума приключва историята на религиите, поне за нас, тук, на Запад, „Адио!“ стана и заглавие на пиеса. Пиеса, в която повтарям, е резюмирана цялата история на религиите…

— Но тогава, всички тези възгласи, вътрешни монолози и бъчви? — попита младежът, който беше споменал за тайнството на Създателя.

— Ах — въздъхна режисьорът, повдигайки рамене, — това е съвсем друга работа! Това се е случило много отдавна и затова ние можем да го изиграем. Ние, актьорите, можем да се пренесем — тоест да играем — във всяко столетие, във всяка историческа епоха. За нас тези неща са изключително важни. Но ние, разбира се, само играем , което означава, че не можем да си позволим да вярваме истински, да се молим, да проклинаме…

— А Махаяна? — притеснена се обади дамата на възраст.

— Казах ви! Зависи от вашата подготовка. Но това няма нищо общо със смъртта на нашия Бог, която е добре документиран исторически факт. И изобщо не е свързана с тайната на неговото изчезване. С това, че не се е сбогувал с нас, или с хипотезата на автора, според когото, той е казал „Адио!“ само на няколко деца, на няколко жени…

— Но защо три пъти ? — попита дамата. — Защо три пъти е казал „Адио“?

— Но защо три пъти ? — повтори малко объркан режисьорът. — Защо три пъти ли? Никога не съм мислил за това.

— И все пак трябва да има някакво значение — настоя дамата.

— Това е символично число — обади се някой. — Има голямо значение.

— Може би числото три е ключът на пиесата…

— Във всеки случай е така…

— Интересно, не съм мислил за това — призна режисьорът. — Мислил ли е някой от вас? — обърна се той към актьорите и статистите.

Всички поклатиха глава; личеше, че и те са доста объркани.

— И все пак е важно, да, много е важно — повториха няколко студенти.

— Цялата тайна на теологията се свежда до едно: символичното, свещено значение на числото три…

— Сега, като ви слушам да говорите — започна режисьорът, — разбирам, че това наистина е много сериозно. Но аз никога не съм мислил за това. Да попитаме автора — добави той, обръщайки се рязко към мен.

От няколко минути очаквах това и не можех да си намеря място на стола. Ако можех да предположа, че ще се стигне дотук, сигурно щях да си отида с десет минути по-рано, още преди да беше станало дума за Бога. (Тогава нямаше да помислят, че съм напуснал залата в знак на протест.)

— Защо три пъти, господин професоре? — усмихнат ме попита режисьорът.

Явно, че и той се интересуваше от въпроса.

— Ах! — смутено започнах аз. — Трудно е да се каже…

— По-високо! — извикаха изведнъж от няколко страни.

— Би било добре, ако станете на крака — ми подсказа режисьорът. — Можете да говорите: имаме време. Сега е антракт.

Чух като през сън: „Какво казва?“ „Какво казва?“

— Трудно е да се каже — повторих аз, като станах от мястото си и погледнах към събралите се пред завесата актьори. (За щастие познавах всички.)

— Разбира се, че е трудно — ме прекъсна господинът от първия ред. (И той стана на крака.) — Трудно е, защото е символично. Но за един специалист като вас…

— Разбира се — опитах се отново аз, — символично е. Но този път, как да ви обясня? Този път, признавам, не тръгнах с уточнена идея, искам да кажа, от някакъв символ. Помислих си, изобщо си помислих, че ако аз все пак поискам да се сбогувам с някого, щях да повторя повече пъти думата „Адио!“, да, бих казал Адио!…

Замълчах и се опитах да се усмихна.

— Но сега казахте само два пъти Адио! — забеляза един от моите съседи.

— Само два пъти ли? — изненадано възкликнах аз. — Тогава съм сбъркал. Ако поискам да се сбогувам с някого, тогава бих повторил „Адио!“ най-малко три пъти.

— Проблемът не е в това — прекъсна ме отново господинът от първия ред. — Ние не обсъждаме какво правите вие, а какво е направил Бог или неговият представител във вашата пиеса: Защо той три пъти каза „Адио!“?

— Това е сигурно някакъв символ — се чу от няколко места.

— Това е символ — повторих аз.

— Това го знаем и ние. Но какво означава? Как може да се обясни?

Отчаяно затърсих обяснението, но не можех да се съсредоточа от шепота, който се разнасяше около мен.

— Това е най-интересното, а той не знае какво означава…

— Наистина, това е най-интересното…

— Но дори и той не го разбира…