Мирча Елиаде - Гадателят

В залата изведнъж стана тихо. Но тишината беше тягостна, някак неспокойна, дори виновна.

— Какво трябваше да знаем — се чу някакъв срамежлив глас.

— Че ще ви бъде трудно заради професора.

— Не знаехме — признаха мнозина (но никой не се осмели да я погледне).

— Разбира се! Освен режисьора не знаеше никой.

— Но той, режисьорът, откъде знаеше? — попита господинът от първия ред.

Момичето го погледна учудено.

— Целият свят знае, че голямата му страст е историята на религиите…

В залата отново настъпи мълчание, но този път тежко, напрегнато.

— Не цялата история на религиите — продължи Мелания, — а най-основната част: Индия, още Тибет, Япония. Сигурно сте забелязали и вие, когато гледахте как той изпълни сцена пета: не символично (както би искал авторът), а реалистично, nic et nune 19 19 Незабавно (лат.) — Бел.прев. , тъй както го разбира Махаяна, когато твърди, че нирвана 20 20 При будистите — блажено състояние на душата, освободена от всякакви житейски грижи, (санскр.) — Бел.прев. и самсара 21 21 Също — учение за прераждането на душата — Бел.прев. са идентични…

— Нищо не видях! — извика една дама на възраст, като скочи изведнъж от мястото си. — Нищо! Абсолютно нищо! Макар и аз да съм изучавала Махаяна и да мога да кажа кога е нирвана и кога не е нирвана!

— И ние сме я изучавали! — обадиха се няколко студенти. — И то в оригинал.

— Къде е режисьорът? — продължи дамата. — Да дойде режисьорът. Да поговорим с него. Съвсем ни мислите за невежи!

— Режисьорът ли? — обади се някой от дъното на залата. — Тази вечер аз съм режисьор… — И бавно се отправи към сцената. — Но какво мога да ви кажа, аз? И кога? — добави той, като погледна часовника си. (Някакъв сребърен хронометър.) Антрактът скоро ще свърши. След три-четири минути започваме второ действие и затова отново ще ви помоля да запазите тишина. Второто действие е преди всичко вътрешно действие, ако разбирате това, което искам да ви кажа.

— Разбираме — отвърнаха му мнозина. — Дълги, потискащи паузи, прекъсвани от монолози. Някои монолози са наистина възвишени, но каква полза, щом като не ги чува никой. Малко е да се каже. Това по-скоро са размишления. Авторът ми разказа, че някои отшелници, особено най-прочутите, докато размишлявали, заспивали. И тогава нищо не знам. Искам да кажа, че не знам какво става с тях: връщат се в нищото, изгубват съзнание или се срещат лице с лице с Бога?

Облегна се на рампата и като продължи да задава въпросите си, огледа залата от край до край, сякаш очакваше да му отговорят.

— В известен смисъл — продължи режисьорът, — тайната е неразгадаема… Но давате ли си сметка какво означава това за един режисьор. Как да се представят мълчанията, дългите безплодни мълчания, които прекосяват историята на религиите и всъщност заемат една значителна част от историята на религиите, както и от всяка друга история?…

— Мълчания? Чисто и просто мълчания? — попита някой.

— … Когато не се произнася нищо важно — продължи режисьорът, — когато хората живеят, както са живели техните деди и прадеди, преди стотици, преди хиляди години, когато нито един Бог и нито една идея не се измислят и всичко се повтаря, и се повтаря най-вече в мълчание? Как да представиш едно стерилно мълчание, когато не се казва нищо ново, защото никой не изпитва нужда или просто няма време да каже нещо значимо, полезно?… В текста, който преди известно време ми даде професорът, беше внушен този декор: бъчви и бесилки.

— Бъчви и какво? — попита една млада личност.

— Бъчви и бе-сил-ки. Но ми се стори твърде директно и доста символично, ако разбирате какво искам да ви кажа…

— Разбираме! — чу се едновременно от различни места.

— Значи: векове и дори хилядолетия в света на духовното не се е случило нищо, не се е създало нищо, но историята продължава, хората пият и се забавляват, за да забравят, а господарите бесят, за да останат господари. И това е доста потискаща картина. Наистина, терорът на историята 22 22 В българския превод на трактата на М. Елиаде „Митът за вечното завръщане“ (изд. „Христо Ботев“, 1995 г.) се използва изразът „ужасът на историята“ — Бел. NomaD. е идея фикс за професора. Ако сте чели „Митът за вечното завръщане“, сигурно ще си спомните…

— Бъчви — замечтано повториха неколцина. — Бъчви…

— Най-досадното е, че професорът непрекъснато променя реда на сцените. Например онова, което беше сцена трета, днес е сцена пета; сцената, в която според изискванията на автора участвахте и вие. Разбира се, ясна ми е неговата гледна точка. Той е професор и като такъв следи най-новите открития и публикации, защото направо признава, че не желае да изневери на историческата истина…