Мирча Елиаде - Гадателят

— Падна някой! — възкликна един младеж от първия ред и стана прав.

— Виждате ли, тъкмо това исках да ви кажа — продължи актьорът. — Няма да се разберем. Отначало повярвах, че е виновна завесата, но тя ни раздели. Поради простия факт, че вие представлявате публиката, а ние — актьорите, и че ни разделя цяла пропаст. Но не е така. Каквото и да говорим — и от едната, и от другата страна на сцената сме хора. Значи е заради времето. Ние имаме време, не бързаме и тогава всичко, което си казваме ние, между нас, чисто и просто…

Поколеба се за миг и отново поглади брадата си с ръка.

— Всъщност не е чак толкова просто — добави той. — Но ние няма да се разберем. Не можем да се разберем, защото само привидно говорим един и същи език. Кой от вас не разбра тази проста, патетична, ако не и трагична дума: Адио? И все пак, когато преди малко моят колега ви обясни, че това беше всичко, че това беше всичко, което имахме да ви кажем, вие избухнахте в смях, започнахте да аплодирате, да тропате с крака… Но още веднъж и директорът, и ние, актьорите, ви молим само за едно: за тишина. Или ако нямате търпение да изчакате края на спектакъла, в единайсет и трийсет и пет, можете да си вървите, да се приберете вкъщи. Сигурно имате достатъчно друга работа…

Поклони се, сякаш искаше да се оттегли. Но изведнъж седналите на първите редове зрители рязко се надигнаха. Един от тях дори се опита да извика: „Ние не сме обикновена публика!“ Имаше нисък глас, изглеждаше развълнуван и думите му едва се чуха. Но съседите му от първите редове го подкрепиха:

— Ние не сме обикновена публика! — повториха те. — Ние сме информирани, подготвени…

— През лятото — продължиха някои от тях. — Четохме сериозни книги.

— Учихме — добавиха други. — Подготвени сме.

— За да ви разберем! — отново избухна господинът с плътния глас. — Очакваме есента… Очакваме есента — повтори той и се задави от вълнение, без да може да продължи.

— Лятото отминаваше — започна зрителят до него.

— Но не съжалявахме — продължиха останалите.

— Казвахме си: „Няма нищо! Няма нищо! Наесен театърът ще започне пак…“

— Театърът! — обадиха се изведнъж няколко ентусиазирани студенти и скочиха от местата си. — Живот, идеи, въображение…!

— Когато прочетох заглавието на афиша — призна една млада жена, — разбрах!…

— Разбрах! — повториха и други, като станаха прави.

Актьорът ги слушаше със симпатия, макар и разсеяно, като поклащаше от време на време глава. Вдигна двете си ръце и преди да настъпи мълчание, започна.

— Така е, както вече го предупредих. „Господин режисьор — казах му аз: Сцена пета! Трябва да се приготвим за сцена пета.“ Защото и те са се подготвили. Имаха цяло лято да се подготвят. Сигурно се бяха занимавали със санскритски: във всеки случай бяха учили антропология, митове, различни структури. Поне за премиерата да имаме културна публика, сигурно доста студенти. Трябва да вдигнем завесата…

В залата отново стана тихо, така че последните думи се чуха съвсем ясно. „Сега наистина започна — прошепна някой. — Това е началото.“ (Разбира се, всички го разбраха. „Какво иска да каже?“, попита съвсем тихо, но достатъчно настойчиво някаква млада дама. „Това е труден текст, заобяснява й нейният кавалер. Поетичен текст, пълен със загадки.“)

Актьорът беше застанал в средата на сцената със зареян поглед, сякаш се питаше какво търси там.

— В името на Бога! — чу се съвсем ясно зад завесата.

Никой не си позволи дори да въздъхне. Актьорът бавно и без желание започна да опипва завесата. Намери края, който търсеше, и започна да я тегли.

— Сцена пета — продължи той. — От гледна точка на…

Но никой не го слушаше. Въпреки че завесата беше вдигната наполовина, най-важното вече се виждаше: млада красива жена, с разпилени по раменете коси, с ръце зад гърба — скоро всички разбраха защо ги държеше отзад — просто бяха вързани. Пред нея стоеше мъж, почти старец, забил поглед в земята, намръщен. Но това зрителите не можаха да забележат, защото той така и не погледна нагоре, а изчезна. Направи само няколко крачки и се скри зад завесата. Момичето сякаш се пробуди от някакъв сън. Огледа се наоколо, без да забележи нищо. Лицето й се озари. Засмя ли се? — учудиха се някои. Но преди да успеят да си отговорят, завесата, която актьорът държеше вдигната с толкова усилия, падна рязко и цялата зала трепна разочарована.

— Моля да не ръкопляскате — започна актьорът, който се приближи до рампата, — защото сцена пета още не е свършила. Както вече ви казах и както ви каза и режисьорът…