Мирча Елиаде - Гадателят

Но само ръмеше и Дарие вървеше все по-тежко, стиснал зъби, за да не стене от болка. Замфира крачеше редом с него, а Илиеску — на двайсетина метра пред тях. Късно след полунощ им даде знак да останат на място. Върна се бързо, почти тичешком.

— Влизаме в селото — каза той. — Трябва отново да пресечем шосето, да опитаме оттам — посочи с ръка.

Дарие с мъка овладя гнева си.

— Внимателно да се приближим до шосето — продължи Илиеску. — Тук, зад нас има завой. Между два камиона можем да изтичаме и да го пресечем. Аз ще тръгна първи — добави и се отдалечи.

Чакаха, коленичили, под дъжда, на два-три километра от шосето, скрити под няколко изсъхнали бурена. Камионите минаваха все тъй нарядко, с угасени фарове. След десетина минути Илиеску се надигна и хукна. Видяха го как се изгубва в мрака.

— Да сте готов, господин школник — обади се Замфира, — че сега е ваш ред. Да оставим да мине и този камион… Сега! — прошепна след няколко мига той. — Сега! Скачайте, господин школник!

С върховно усилие, стенещ от болките, Дарие се изправи и тръгна колкото можеше по-бързо към шосето. В ръката си стискаше сопата, готов да си помогне при нужда, но твърде скоро разбра, че ще може да тича и без нея, захвърли я и хукна през полето. Отдалече съзря реката и би продължил да бяга, ако не беше чул вика на поручика. Спря се, обърна се и го погледна.

— Стигнах, господин поручик — приближи се до него той. — Навреме стигнах. Но къде е мостът?

Поручикът се усмихна и му протегна ръката. Реката течеше бавно и тържествено, само на неколкостотин метра от тях. Другият бряг не се виждаше, защото дъждът продължаваше да ръми и напомняше перде от мъгла, което бледата и колеблива светлина не можеше да повдигне. Зад гърба им постоянно се появяваха нестройни групи войници, които слизаха към брега, където се образуваха конвоите, очакващи сигнал за тръгване.

— Но къде е мостът? — отново попита Дарие. — Тук нищо не се вижда…

Поручикът вдигна рамене.

— Огледай се по-добре, Дарие. На този свят има най-различни мостове. Този тук, пред тебе, води към нас, вкъщи.

— Вкъщи — повтори Дарие. — Води към къщи. И след като се върнем вкъщи, какво ще се случи с нас , господин поручик? Веднъж вече ви попитах, но не ми отговорихте. Какво ще се случи, след като се върнем вкъщи? Ще бъде страшно, ако не можем да си починем никога…

Слезе при поручика и щом стигна до него, разбра, че тази мълчалива тълпа, чиито разговори все пак се чуваха, тези конвои, които сякаш очакваха някакъв сигнал, за да потеглят, вече се движеха; напредваха достатъчно бързо по повърхността на реката, като по някакъв невидим мост. И той стигна до самия бряг.

— И ти ли идваш, Дарие? — попита го поручикът.

После се отправи към една група, която го очакваше с нескрито любопитство. Първите започнаха да минават и тогава сякаш слънцето изгря от всички страни и светлината му го заслепи. Видя моста, по който другите бързо напредваха — мост, изграден като че ли от тази златна светлина, която го ослепяваше, и в същия миг го оглуши една звукова експлозия, породена от невидими кристални камбани, медни чинели, флейти и песни на щурци.

Усети ръката на Лаура върху челото си и чу името си, но не отвори очи.

— Не ме събуждай, Лаура — тихо я помоли той. — Остави ме да ги видя… Да ги видя как минават моста…

— Не е госпожица Лаура, господин школник. Ние сме, Илиеску и Замфира от вашия взвод.

— Значи е истина? — попита Дарие, без да отвори очи. — Значи този път е истина ?…

— Истина е, господин школник! — развълнува се Замфира. — Какво да й кажем на госпожица Лаура?

— Кажете й да не се страхува. Че всичко е така, както трябва да бъде, че е наред. Кажете й, че всичко това е много красиво. Като голяма светлина. Като по улица „Тоамней“…

Надигна се рязко и без да ги погледне, тръгна отново, бързайки, почти тичешком. Златната светлина вече я нямаше, нито моста, а и реката не беше толкова близо. Все пак я зърна: очертанията й се виждаха отдалече, на запад. Но продължи да тича с детска, отдавна неизпитвана радост, усетил някакво непознато до този миг блаженство: безименно и невероятно голямо. И тогава си спомни: „Не ги благослових…“

Спря се почти със съжаление. Чу как сърцето му бие все по-силно. Погледна още веднъж към реката и му се стори, че започва бавно да се топи в мъглата. Поколеба се за миг, после решително се обърна и се отправи, без да бърза, към царевичното поле, където го укриваха, но кога, в кой ли живот?…