Мирча Елиаде - Гадателят

Приближи се до тях и направо замръзна: върху карабините съзря себе си: лицето му бе покрито с напоена с кръв кърпичка, а под разкопчаната куртка се виждаше ризата му, също почервеняла от кръвта.

— Какво се е случило? — промълви едва чуто той. — Какво е станало с мен?

В същия миг те спряха и внимателно го положиха на края на пътя. Замфира се прекръсти.

— С божията помощ се върнахте в съзнание, господин юнкер — прошепна той и въздъхна тежко.

— Стана точно тъй, както казах — прекъсна го Илиеску. — Водката на Иван…

— Имахме късмет — подхвана Замфира, — че минахме край тях, когато спряха, бяха пили, взехме им всичко, което успяхме да намерим: водата, водката и дори тютюна.

— Но какво се случи с мен? — тихо и уплашено попита Дарие. — Някой ме е ранил?

— Лош час — продължи Замфира. — Препънахте се, паднахте и карабината ви гръмна. Куршумите минаха под мишницата ви. Не беше толкова опасно, но вие припаднахте и докато ви вдигна, изгубихте доста кръв. Ако ви бях превързал ръката веднага, досега щеше да ви мине…

Дарие се огледа. Бяха сред царевичните ниви, на края на пътя и над тях се носеше същият ситен и лютив прах, който знаеше сякаш от памтивека, но сега му се стори още по-противен. Със здравата ръка потърси цигарите в джоба си. Намери ги смачкани, скъсани, но Илиеску му подаде своя пакет с руски тютюн и го изчака да си вземе цигара, а после му я запали.

— Момчета — започна Дарие, след като всмукна два-три пъти. — Вие сте много добри и самоотвержени и се потрудихте доста заради мене. Сега чуйте моята заповед: искам да я чуете, ще бъде последната ми заповед…

Изведнъж млъкна и бързо всмукна от цигарата, за да прикрие вълнението си.

— Ние сме войници — започна отново той, — всички сме срещали смъртта. Поне аз мога да твърдя, че съм я виждал с очите си. Говоря ви съвсем искрено: не се страхувам от нея. От друга страна, искам да ви призная: аз нямам късмет; откакто се помня, ме следва една лоша прокоба.

— Да — намеси се Лаура, — беше достатъчно да им говори за нещастие и за лоша прокоба, за да ги смути и двамата, и да вдигнат те уплашени ръце нагоре, сякаш е произнесъл някакво богохулство. Всъщност имаха право — добави тя, като се обърна към него. — Нали се познаваме от три години и в известен смисъл бяхме сгодени. Ако господин философът нарича това нещастие или лоша прокоба…

— Истина е — продължи Дарие, — че не искаха да ме послушат, когато ги помолих да ме застрелят или да заредят карабината и да ми я дадат. Казах им още, че ако искат, могат да ми изкопаят гроба, както го изкопаха на Иван. И какво ли още не им предложих: да поговорим вечерта, да им обясня какво трябва да кажат в Яш, когато пристигнат, с кого най-напред да се срещнат… Напразно. Съжалявам, че тогава изгубих самообладание и започнах да ги заплашвам…

Взе втора цигара, която Илиеску запали смирен, с навлажнени очи.

— Военният съд ще ви унищожи — започна с неочаквано твърд глас той. — Като стигнем батальона, ще изискам веднага да бъдете изправени пред военния съд за неизпълнение на заповед и обида на по-горен чин.

— Воля Божия — отвърна му Замфира, без да посмее да го погледне — И във военния съд има добри хора. Ще им кажем, че сме изпълнили дълга си…

— Че сте изгубили много кръв, че сте имали треска и може би затова сте поискали да ви дадем карабината, защото дори не сте знаели кой сте — толкова сте били слаб, гладен и болен.

Дарие ги погледна още веднъж, раздразнен и отчаян, хвърли цигарата и изведнъж се надигна и тръгна към поручика.

— Какво да правим с тях, господин поручик, щом като не ми изпълняват заповедите?…

Поручикът го изгледа, сякаш се опитваше да го разпознае, а после вдигна рамене и продължи нататък. Дарие ускори крачка и бързо го настигна.

— Аз съм Дарие, господин поручик, юнкерът Т. Р. Дарие Константин от вашата част. Познавате ме. Говорихме цяла нощ в полето, след като се разделихме с Иван.

Поручикът се спря, погледна го дружелюбно и все пак строго.

— Дарие — бавно каза той, подчертавайки всяка дума, — след шест дни огън вие би трябвало да знаете какво означава това заповед .

— … Улица „Тоамней“ номер единайсет. Яш. Улица „Тоамней“ номер единайсет: Колко пъти им повтарях този адрес от страх да не го забравят или да не го объркат с другите адреси, които казваха толкова други ранени и умиращи през последните месеци. Те бяха вече втора година на фронта и бяха воювали в различни взводове, разбити един след друг, докато през юли ги поех аз в моя взвод, съставен от остатъци, който също щеше да бъде унищожен само след шест дни огън, както каза поручикът. Да, Яш, улица „Тоамней“ номер единайсет, номер единайсет…