Мирча Елиаде - Гадателят

— Ще вдъхнем живот на Земята, после на Слънчевата система и на галактиките, които още не познаваме. Ще ги съживим, ще ги възвърнем към живота и ще събудим всеки заспал и отчужден дух. Ще благословим цялото Мироздание, така както някои от вас обичат да го наричат.

— Май че Замфира беше прав. Вие ни благословихте.

— И да, и не. Както много точно се изразяваше доктор Прокопие.

— Но вие откъде познавате Прокопие? — прекъсна го Дарие.

Иван го погледна малко учуден и се усмихна, като вдигна рамене.

— Сега знаем всичко. По-точно всичко, което ни интересува. Вие също ме интересувате, защото ви беше жал за мене и ми говорихте. Освен това ме интересуват Замфира и Илиеску, защото си направиха труда да ме мъкнат до селото, а после и да ме погребат; не че ме вълнува фактът дали съм бил погребан, или не; трогна ме грижата им…

Дарие започна да си търка челото.

— Момчетата! — тихо извика той. — Къде ли са момчетата?

— Малко по-нагоре в полето и ви очакват. Не се тревожете. Ще си починат и те. Всъщност аз няма да ви задържа задълго; скоро ще трябва да тръгвам. Но исках да поговорим. В последно време се срещахме толкова рядко, на края на царевичната нива, но тогава не се познахме, не можахме да говорим и у госпожа Македон, после в планината, под оня връх… А преди се срещахме по-често…

Изведнъж Дарие разбра, че се смее…

— Съжалявам, че ще ви противореча — започна малко притеснен той, — но аз съм сигурен, че грешите. Прокопие и Архип ги познавам отскоро, но вас ви срещнах вчера или онзи ден, както казахте, на края на нивата.

— Ние се познаваме отдавна — прекъсна го Иван.

— Не смея да кажа откога се познаваме. Но ще признаем това, когато стане късно.

Дарие го погледна от упор и механично извади от джоба си пакета с цигарите.

— Мисля, че разбрах какво искате да кажете — прошепна, поклащайки глава. — Всъщност целият човешки живот може да се появи, да се осъществи и да приключи в продължение само на няколко месеца, а понякога и за по-малко.

— Интересно е, че тези същите проблеми редовно се появяваха в нашите дискусии — продължи Иван. — Например: „серията от взаимно изключващи се явления“. Колко пъти и на колко езика ми говорихте за това…

— Най-лошото е — добави с меланхолия Дарие, — че не мога да си спомня какво исках да кажа с това. По-точно не си спомням онова, което следваше. Бях започнал тази фраза, приготвях се да ви представя една цялостна система, когато ме повикаха момчетата и изгубих нишката.

— Казахте това, което трябваше. Което трябваше да се каже засега и да се разбере. Останалото ще го кажете по-късно. Вече го казахте и ще видите, че ще ви хареса и на вас, когато го откриете отново…

Погледна го сърдечно и с лека ирония, като искаше да го предизвика.

— Когато те слушам, Иван, имам чувството, че чувам Архип. Последния път, когато говорих с него…

— Кога беше това? — прекъсна го Иван. — Преди неколкостотин години или преди два месеца? В кой живот?… Не искам да ме разбирате грешно — добави той, забелязал, че Дарие го наблюдава недоверчив и намръщен. — Не става дума за времето , а за интервала между „взаимно изключващите се явления“, както обичате да казвате вие. Съжалявам, че ви прекъснах — продължи след кратка пауза, защото Дарие още мълчеше. — Веднъж вече ви прекъснах, вие не си спомняте, тъй като интервалът между явленията е твърде голям. Прекъснах ви тъкмо когато се готвехте да ни обясните в какъв смисъл употребявате израза agnostos theos. Вие виждахте пред себе си, като на някакъв вътрешен екран, образа на Иван някак си погребан в собствения му труп. И искахте да кажете, че понякога тъй изглежда Бог, Върховният Дух, обвит от Материята, сляп и отчужден, пренебрегнал собствената си самоличност. Но какъв бог бе това? Във всеки случай не богът на Павел, нито на гърците. Вие мислихте за познаваемите мигове, за индийските концепции за Духа и Материята.

— Разбира се, разбира се. Това отбеляза и Прокопие.

— И все пак имаше нещо истинско във вашето сравнение, но само ако погледнем нещата от друг ъгъл. Духът е винаги скрит от Материята. А смисълът му — ако е затворен, ако се намира там временно, защото е активен и т.н., да, смисълът му можеш да откриеш по-късно. Това е всъщност Загадка — Загадка с главни букви — с която се сблъскваме всички, гатанка, която се поставя неумолимо пред всеки човек: как да разпознае Духа, ако той е замаскиран от Материята, ако в края на краищата е непознаваем ? Такива сме ние, господин философ; не само неразрушими, както казвахте, но и непознаваеми… Но виждам, че ви очакват — добави той, като се обърна.