Мирча Елиаде - Гадателят

— Да излезем оттук, господин школник.

— Вървях така до полунощ. Това, че бях уморен, гладен и жаден — нищо; все се питах какво ще се случи с нас сутринта или на другия ден. Откакто влязохме в царевицата, имах чувството, че вървим назад, че се връщаме към моста, откъдето се спасихме като по чудо само ден преди това. Знаех, че не можем да влезем в селото, ако хипотезата на Замфира беше вярна, че руснаците са променили направлението на войските си след атаката на германската авиация. Ядрото на руската колона беше напуснало главния път и се разпръсна встрани, към околните села. Но не разбирах защо трябваше да се връщаме назад, към моста. Явно, че се бях оставил на тяхното чувство за ориентация. Двамата бяха убедени, че вървим по правилния път. Замфира беше казал, че трябва да се промъкнем зад гърба на руснаците, но вместо да се движим зад тях, ние като че ли се връщахме назад…

— Ще чакаме другите или ще продължим? — попита Дарие и се загледа към случайно израсналите сред скалите ели. — Не се вижда жива душа.

— Аз викам да ги почакаме — каза Архип и се облегна на раницата си. — Право да ти кажа: тези скали направо ме изтощиха. Не съм вървял по този път от години. Качвал съм се, но от друго място. Бях забравил, че склонът тук е толкова стръмен… Искам да чуя края на историята — добави той. — Стана ми интересно…

Дарие си потърси цигарите.

— Явно, Лаура вярва, че по някакъв начин Иван все пак ни е благословил и че благословията му ни е донесла щастие.

— Не пали цигарата — прекъсна го Архип. — Почакай малко. Доста си уморен. И тебе те измъчи нанагорнището.

— Най-странното е — продължи Дарие, като послушно пусна пакета цигари в джоба си, — че тогава нито за миг не се запитах какво правеше там този Иван, тъй тежко ранен, сам сред царевичната нива, встрани от бойното поле, където немските изтребители още не бяха минали. Кой го беше ранил толкова тежко, че не можеше да помръдне от мястото си и с такава мъка си движеше устните? И къде бяха пушката и раницата му? Имаше само един револвер в джоба на панталона си, и то без патрони. Нищо друго. Замфира го претърси. Надяваше се да намери някакъв документ за самоличност, снимка или поне писмо. Искаше да научи името му и по-късно да съобщи на семейството му, да им каже къде сме го погребали. Но нищо не намери. И никой от нас — добави след пауза, в която извади цигарите, — никой от нас не се запита: какво търсеше там Иван? Как беше стигнал до там?

— Всеки свят има своя структура и логика — въздъхна Архип. — Както знаете, противоречията или непоследователностите са от два основни типа: тези явните, от вътрешността на системата, и онези, които сами ни се откриват като такива, като противоречия или непоследователности само когато ги виждаме извън системата.

Дарие го слушаше замислено и пушеше.

— Странно — обади се след малко той, — сега като те гледам, разбирам колко много си приличате с Иван. Макар че всъщност ти нямаш нищо общо с него. Но повтарям и подчертавам: това е само привидно.

Архип се надигна и го погледна, сякаш за първи път сериозно, с интерес.

— Очаквах да ми кажеш това — усмихна се той. — В известен смисъл ти все още си обладан от тайната на Иван и съзнателно или несъзнателно по всякакъв начин се мъчиш да я разгадаеш. Но тъй като Иван е недостъпен — не само защото умря — той и като беше жив, почти не можеше да говори — малкото думи, които произнесе, бяха запечатани със седем печата, защото ти не знаеш руски. И след като Иван се оказа недостъпен, ти се опитваше да го откриеш във всеки непознат, когото срещнеш. Последният, от пет-шест часа насам — съм аз. Така че те разбрах много добре: беше готов да ме попиташ какво мисля и аз за онова, което сигурно си е помислил Иван. Не ти се сърдя, попитай ме — ще се помъча да ти отговоря.

Дарие се засмя, вдигна рамене и се обърна да намери камък, в който да угаси цигарата си.

— Вие, технократите, социолозите и психолозите, сте наистина странни хора. Но аз не мисля, че нещата могат да бъдат толкова прости, колкото ги виждате вие. Ако трябва да бъда искрен, когато ви казах, че приличате на Иван, това, което ме развълнува най-много, не беше надеждата, че чрез вас ще мога да разбера какво е мислил тогава той, а по-скоро вярата, че това символично ваше родство с него ще ми позволи да проникна и аз в смисъла на онази мистериозна формула: „серия от взаимно противоречащи си явления“, формула, която бях казал и на Иван, за да му обясня какво се случи с мен след осми ноември. И която тогава ми се стори като просто уравнение от първа степен. Тайната на човешката същност.