Мирча Елиаде - Гадателят

— Май изведнъж стана студено — каза тя.

— Отворен е прозорецът на банята — обясни Адела. — Беше много задимено и го отворих…

— Не ни прекъсвайте! — извика Лаура, обръщайки се към двете жени. — Да чуем какво ще ни каже докторът. Идеята за непознатия бог внася нов елемент, за който не бяхме мислили досега. Вие какво ще кажете за това, господин докторе?

Прокопие отново вдигна рамене и закри устните си с длан, сякаш искаше да скрие някаква усмивка.

— Интересно: и аз се питах какво ми напомня тази история. Че ми напомня за нещо познато, съм убеден, но не мога да се сетя точно какво. Във всеки случай, ако беше нова епифания 15 15 Епифания (грц.) — богоявление — Бел.прев. на непознатия бог, това не би могъл да бъде agnostos theos от Атина на свети Павел. Съвсем не прилича на бог, измислен от гърците.

Дарие нетърпеливо поклати глава.

— Разбира се, разбира се. Има толкова Богове, които не познаваме…

— Да оставим това — прекъсна го Лаура. — Съжалявам само за едно: че не сте успели да обясните на Иван какво означава този тайнствен израз: „серия от взаимно противоречащи си явления“.

Дарие се сепна, после се усмихна и я погледна.

— Мисля, че това беше най-задълбочената и безмилостна психоанализа, на която съм бил подлаган досега в моя живот. Тогава мислех, че съм доловил нещо, което било винаги недостижимо за мен, че съм разгадал, как да ви обясня, самия принцип на моя живот, а може би и не само на моя — добави той, снишавайки глас. — Чувствах, че съм разгадал тайната на всяко човешко същество. И този приблизителен израз „серия от взаимно противоречащи си явления“ е бил първият опит да се обясни тайната, която тъкмо щях да разгадая, да анализирам и формулирам. Но както става винаги насън, нищо не мога да си спомня…

Дарие се огледа наоколо и му се стори, че с изключение на Лаура и Прокопие останалите го слушаха само от любезност. Поканиха ги на масата, когато Лаура зададе последния си въпрос, и се принудиха да го изслушат прави, почти на вратата на столовата. Трябваше да стане и той и да сложи край на разговора, но малко особената, макар и приятна умора го беше приковала в креслото. Усмихваше се на всичко. Опитваше се да разбере какво точно се е случило с него. Лаура сложи ръка върху рамото му.

— Хайде, че останахме последни. Късно е…

Не стана, докато не усети, че някой го тегли със сила за ръкава.

— Късно е, господин юнкер — усмихна му се Замфира, — вече е нощ…

Дарие се огледа и затърка очи. После отново се огледа, запримига, като се мъчеше да се разсъни. Стояха сред царевицата и едва ли през живота си бяха чували толкова много щурци. Небето над тях притъмняваше, но звездите още не се бяха появили.

— Къде е Иван? — попита Дарие.

— Почива под земята — каза Замфира. — Само кръст не успяхме да му сложим.

— Донесе ни късмет — добави Илиеску. — Какъв ужас беше тук! Още по-зле от там, на моста. А вие спахте…

Замфира издигна ръка над царевицата.

— Толкова ниско летяха немските самолети, че ме беше страх да не закачат с криле кочаните. Обстрелваха нивите — мислеха, че има руснаци. Нас ни оставиха на мира, да си вършим работата… Сигурно си помислиха, че заравяме някой от нашите…

— Но изведнъж — прекъсна го Илиеску, сочейки с ръка към обратната посока — руснаците затрещяха с оръдията си. Имахме късмет, че не можаха да стигнат дотук. Гърмяха, що гърмяха и спряха. Или: свалиха изтребителите — бяха около двайсетина — или запрашиха в друга посока. Щом като немците са изпратили толкова самолети, сигурно все оттук ще се изтеглят онези, дето са останали… По-добре да ги бяха пуснали от друго място, откъм моста — добави той, като се обърна и се изплю ругаейки. — Нямаше да падне такава сеч…

Дарие се наведе и вдигна раницата си.

— А сега — подхвана Замфира, като му помогна да я сложи на гърба — каквото Господ нареди. Щом като руснаците промениха посоката си и ни отрязаха пътя, ще трябва да се промъкнем зад гърба им и да се присъединим към батальона.

— Не се бой — прекъсна го Илиеску, — ще се промъкнем. И този път ще успеем…

Излязоха на широка, извита пътека, която сигурно водеше надалече из царевичните ниви.

— Сънувах — започна Дарие, без да ги гледа, — сънувах, че съм в Яш, беше през зимата, с приятели и аз им разказвах за Иван…

— Хубав сън сте сънували — забеляза Илиеску, усетил, че може да настъпи дълга пауза.

— Ако сте сънували Иван, значи е на добро — отсече Замфира.

— Най-чудното е, че господин поручикът ми каза, че съм постъпил зле, като съм изгубил толкова време. Каза още, че ако ни е било толкова жал за него, трябвало да го застреляме, та да не се мъчи. Не бивало да го мъкнем с нас.