Мирча Елиаде - Гадателят

— Да, такива са заповедите — каза Илиеску, — ама и вие видяхте, че той ни донесе щастие…

— Но и ние се потрудихме — пресече го Замфира. — Говорихме му, разказвахме му…

Дарие изведнъж спря и се загледа в двамата войници.

— Абе, момчета, имам чувството, че тук има милиони щурци! Ще ме оглушат…

— Има щурци, господин юнкер — каза Замфира, — много са. По това време винаги има… Сигурно отдавна не сте били на село — добави с усмивка той.

Дарие си свали каската и се спря за известно време, размисляйки нещо. После рязко се обърна и отново тръгна.

— Странен сън — подзе след дълго мълчание той. — Не мога да си го обясня. Защо тогава, насън, ми се стори, че се каня да му кажа нещо важно на Иван, тогава, тъкмо тогава ме разбудихте? Интересно, нали? — и се обърна към Замфира.

— Сънища — отсече Замфира. — Кой може да ги разгадае?

— И сънищата си имат смисъл, само да знаеш как да ги тълкуваш — важно заключи Илиеску.

Дарие замислено поклати глава и ускори крачка.

— Не, аз имах предвид друго, затова казах, че е странно. Защото насън бях убеден, че, от една страна, онези няколко думи, които започнах да казвам на Иван, означаваха много важни неща, но аз не успях да ги кажа всичките, защото вие ме събудихте; а от друга страна — тогава насън не можех да се сетя за тези важни неща и си спомних само началото: „серия от взаимно противоречащи си явления“. Какво изключително откритие съобщава този израз, според мен толкова банален и стилистически неиздържан! Защото знаех много добре какво исках да кажа. И ако не ме бяхте събудили, сигурно щях да разкажа поне някои от тези „взаимно противоречащи си явления“. Добре, че беше и Лаура, онова момиче от Яш. И тя си имаше свой начин да се изразява. Но не беше само тя. Беше и… Беше… Беше, да кажем, и моята страст към философията…

Внезапно млъкна и прокара дланта си през косите. После механично заглади челото си.

— Трудна е — започна Замфира, — трудна е философията.

— Тя е най-трудната — продължи Илиеску. — Най-трудната е, защото не можеш я обясни…

Дарие си сложи каската на главата.

— Най-странното е — важно продължи той, — че тогава, насън, съм имал право. Бях забравил. Бях забравил какво се готвя да кажа на Иван. Сигурно ме беше вдъхновило, ако мога да кажа така, неговото присъствие, невероятната му агония, начинът, по който угасваше той, обграден от пълната си самота. Може би примерът на Иван ми разкриваше моето положение, защото аз наистина не си бях дал сметка за това. Исках чисто и просто, както ме помолихте вие, да го заговоря, да му кажа каквото и да е , само той да не умира…

Замълча, разбрал, че се е отклонил от пътеката и по неволя гази из царевицата. Обърна се и видя на няколко крачки след себе си Замфира.

— Момчета, вие знаете ли къде вървим? Май се объркахме в тая царевица…

— Оттук е пътят, господин студент — успокои го Замфира и се приближи до него. — Ако вървим по пътеката, може да ни стигне някой руски патрул. Ще вървим все така, през царевицата, до полунощ и чак след туй с Божията помощ ще излезем на шосето, зад руснаците и ще караме след тях, докато съмне. После пак ще се скрием в царевицата да починем.

Илиеску се спря на няколко крачки вляво и им направи знак с ръка.

— Да бъдем предпазливи — каза той. — Да вървим бавно и да не тъпчем царевицата. Докато стане съвсем тъмно. След това ще ни оставят на мира… Господин школник — добави той, приближавайки се до Дарие, — вие вървете по средата, между двама ни. Оглеждайте се и вляво, и вдясно и следете накъде се накланя царевицата. Щом решите да поспрете, да си поемете дъх, свирнете ни тихичко и ние ще ви изчакаме…

По това място, както забеляза Дарие — щурците бяха доста оредели или вече спяха. Смрачаваше се, но отникъде не полъхваше и въздухът още тежеше, а от изсъхналите стебла на царевицата, които разклащаше по пътя си, се надигаше тъмна, лепкава прах. Опита се да се промъкне между стъблата, без да ги докосва, но раницата и карабината му пречеха и непрекъснато се спъваше в сухите буци пръст и твърде често обувката му се заклещваше между бурените. Тогава той силно разклащаше стеблата и върху главата му се изсипваха облаци прах и рояци малки нощни пеперуди.

След четвърт час чу изсвирване и се спря. Огледа се вляво и вдясно, но не видя нищо. Въздъхна дълбоко, после надигна глава и се загледа в небето. Беше осеяно със звезди и вече се изясняваше. Отново въздъхна и зачака. Изсвирването се повтори, вече отблизо, отляво, и Дарие дочу гласа на Илиеску: