Мирча Елиаде - Гадателят

Илиеску се извърна целия към ранения и веднага започна с нов, непознат глас, сякаш говореше на болно дете.

— Иване, още малко и ще стигнем до селото. Там ще бъде хубаво, също като у нас, на село…

— Кажи му какво ще му дадем — прекъсна го Замфира. — Прясна вода, колкото му душа иска…

— Иване — продължи Илиеску, приближавайки се съвсем до него. — У вас, на село, има градини с всички видове ябълки, круши, сливи и ние ще ти откъснем много, колкото поискаш…

— Жените ще ти измият лицето — прекъсна го отново Замфира. — Ще те сложат да си легнеш…

Раненият затвори очи и с голямо усилие задвижи устните си, сякаш искаше да каже нещо.

— Ти само си спомни за нас — продължи Замфира. — Спомни си за туй, дето те помолихме…

— Ще си спомни — продължи Илиеску. — Не може да не си спомни. Нали се потрудихме сега за него. Нали сме приятели. Приятин! Иване, приятин! — извика целият ухилен той. — Ще си спомниш, Иване, хайде вдигни сега ръка, вдигни ръка към нас и ни благослови.

Кучето изведнъж започна да стене, после уплашено се огледа наоколо, цялото разтреперано, с настръхнала козина и накрая се затича към нивата. Раненият отвори очи, но нямаше сила да извърне глава и да го види. Погледна право към небето, без да се подразни от силната светлина на ранния августовски следобед или от финия прах, който се стелеше като безкрайна паяжина над главата му. Всички млъкнаха. Дарие се приближи до ранения, сложи ръка на челото му и продължително се взря в очите.

— Страх ме е, че е вече мъртъв — прошепна той. — Господ да му прости греховете! — добави и с усилие се изправи на крака.

Замфира също положи длан върху челото на ранения, после леко го докосна по бузите и разтърси ръката му.

— Господ да му прости греховете! — каза той и направи кръст. — Да му ги прости, защото ни благослови и това ще ни донесе щастие.

— Направи го, когато си движеше устните преди малко — обясни Илиеску. — Точно тогава ни благослови…

Дарие си сложи раницата и уморено погледна към пътя, по който вървеше кучето.

— Да го вдигнем сега — каза той. — Достатъчно закъсняхме.

— Съжалете го, господин школник — настоя Замфира и извади от раницата си малка лопата. — Не можем да го оставим тука да го изкълват гарваните. Докато изпушите една цигара, ще изкопаем ямата…

Дарие го погледна учудено, сякаш не го разбра.

— Съжалете го, господин школник — намеси се Илиеску. — Земята е бедна, суха и ямата бързо ще стане…

— Абе, момчета, вие май сте полудели — пресече го Дарие. — Наистина сте полудели… Но аз съм виновен — добави той повече заради себе си и се отправи към царевицата. — Аз съм виновен…

След малко се обърна и видя как двамата бързо копаят и дишат тежко, без да разговарят. И в този миг му се стори, че сънува как копаят на разстояние цели два метра един от друг, сякаш бяха решили да направят яма за няколко трупа, и тогава го сепна острият, пронизителен шум на германските изтребители, летящи съвсем ниско, а зад гърба му, отвъд царевичните ниви, в които бяха навлезли сутринта, а може би и откъм шосето дочу кратките и глухи изстрели на руските минохвъргачки.

— Разбрах — продължи Дарие, като отвори нов пакет цигари, — че сънувам, и скоро след това се събудих. Но искам да ви кажа още нещо, макар че няма да ми повярвате: това, което ми направи най-силно впечатление, не бяха нито германските самолети, нито оръдията, а онази невероятно голяма яма, която започнаха да копаят Илиеску и Замфира. Тогава се запитах: какво им става на тези и защо са се заловили да копаят? Защо, както ви казах, всички бяхме гладни и жадни, и безкрайно уморени. Защо искаха да си усложнят живота?

— Във всеки случай — прекъсна го поручикът, поглеждайки го със симпатия и дори сърдечно — още от самото начало вината е била само ваша. Не е трябвало да им разрешавате да го вземат. Вие сте се изтегляли и всяка изгубена минута е била фатална… Ако ви е било жал за този Иван, трябвало е да го застреляте на място…

— Не мислехте ли, че може да оживее? — попита Лаура.

— Не. Казах ви още щом като го видях: изглеждаше, че ще умре. Чудя се как е могъл да изкара толкова време. Наистина, насън нещата са съвсем различни…

— След цели шест дни ръкопашен бой — прекъсна го поручикът — сте насъбрали достатъчно опит. Сега не можете да се оправдаете както преди, че не ви е удобно да командвате войници, които са воювали година или две на предна линия.

— Така е — призна Дарие, като се усмихна вяло. — Но от друга страна, колкото пъти се опитах през онези шест дни да ги командвам, все не се получаваше. Тръгнахме цял взвод, а след последната команда останахме само трима…