Мирча Елиаде - Гадателят

Изведнъж млъкна и прокара разтрепераната си длан по лицето.

— Продължавайте, господин школник — прошепна Замфира, — но само по-бавно, по-бавно, да ви разбере…

Дарие го погледна и се усмихна, сякаш го виждаше за първи път, и метна раниците на гърба.

— … Да започнем от самото начало, Иване, да започнем от тринайсети март. Оттам започна всичко. Ако бях умрял, на дванайсети, щях да бъда щастлив, защото сигурно щях да ида на Небето; там, където с помощта на свещеника — ако е останал поне един — можеш да стигнеш и ти след малко. Но ако ми е писано да умра днес, утре или вдругиден, къде да ида? В никакъв случай на Небето, защото на тринайсети март разбрах, че Небето чисто и просто го няма. Няма го, Иване! От мига, в който разбереш — както разбрах аз на тринайсети март, че Небето е само една илюзия, всичко ще свърши. Няма нито небе, нито горе, нито долу, защото Вселената е безкрайна, няма начало и край. И тогава ще те попитам аз, къде да отида?… Знам, че те питам напразно, защото предварително си решил да не ми отговориш. Ще ти отговоря аз. Ще ти отговоря с осми ноември или с второто начало. Защото на осми ноември — вярвам, че си се сетил — аз разбрах нещо може би много важно. Разбрах, че не е необходимо да ходиш някъде, защото си вече там . На безкрайността, Иване, аз отвръщам с друга безкрайност. Защото: чуй ме добре, аз, както и ти, както и всички останали, аз, ние, хората сме неразрушими . Не могат да ни унищожат нито вашите оръжия, нито немските самолети. Ние сме тук от сътворението на света и ще останем, докато угасне и последната звезда в тази галактика. И тогава ти ще разбереш, Иване, че ние…

Защото след като съм неразрушим, къде ще отида днес, утре, вдругиден, когато и на мен ми дойде редът? Не мога да отида никъде, защото съм вече там и в същото време съм навсякъде. И това е страшното — да бъдеш навсякъде и заедно с това да не бъдеш, защото вече не си жив. Страшно е да не можеш никога да отдъхнеш, както са отдъхвали нашите деди и прадеди. Защото те са отивали точно там, където им е било писано — едни на небето, други на земята, трети на края на Земята — все едно къде, но те са можели да отдъхнат. А с нас , Иване, какво ще се случи с нас?

Дарие отново метна раницата на гърба си и забърза.

— А сега, ако се решиш да прекъснеш мълчанието си, сигурно ще ме запиташ… какво се случи след този осми ноември? И защото законите на войната ни принуждават да бъдем честни и открити един пред друг, аз съм длъжен да ти отговоря. Но дали ще ме разбереш? Защото засега се натъкваме все на взаимни противоречия, ако мога така да се изразя…

Викнаха му и едва тогава разбра, че е вървял сам напред заедно с кучето. Останалите двама вече бяха разположили ранения под рядката сянка на една акация и като свалиха каските си, започнаха да си бършат потта от челата. Дарие се приближи до тях малко смутен, като се помъчи да се усмихне.

— Нещо все бърбори на своя език, на руски — каза Илиеску.

— Май че поиска вода — прекъсна го Замфира, но ние нямаме. Щом му показах бучките захар, затвори очи. Не поиска захар.

Замфира взе бучка и започна да я смуче.

— Макар да изглежда слаб, е такъв — продължи Илиеску. — Уморихме се. Решихме да починем тук, на сянка. Селото още не се вижда.

— Може и да се върне в съзнание — забеляза Замфира.

Дарие постави раниците върху изгорялата и прашна трева и коленичи до ранения, като се заслуша в тежкото му, неравно дишане.

— Чудя се как е още жив — каза след малко той. — Едвам диша…

Взе едната от раниците и затършува в нея. Раненият го проследи с поглед, като потръпваше с цялото си тяло, сякаш му беше студено.

Дарие се обърна към Замфира и го попита, извисявайки глас:

— Какво да правим с него? Вече не можем да го носим и е доста късно. Да го оставим да се мъчи тук или да му помогнем да умре?

Замфира се подвоуми и наведе очи.

— След като се измъчихме да го домъкнем чак до тука… Господ може и да се смили и да му даде малко сила да ни благослови. Защото, ако ме питате, той сега вече иска да ни благослови…

— И аз го чух — прекъсна го Илиеску. — И аз го чух, когато каза Иисус . Може и да изкара още един час. Селото не е далече.

Дарие запали цигара, изгледа поред и тримата, като се усмихна.

— Нищо не се вижда. Накъдето и да погледнеш само царевични ниви, само царевица…

Кучето се беше спряло на няколко метра от тях и жално скимтеше пред бучките захар. Замфира въздъхна.

— Да му поговорим на нашия език — може по-добре да ни разбере. Като си починем малко тук, ще му поприказваме до селото.