Мирча Елиаде - Гадателят

— Това беше след това, когато забелязах немските самолети. Но в мига, в който ги зърнах и дочух и руските картечници, видях как вие двамата копаете. Много добре си спомням.

— Да ви каже Замфира — се осмели след малко Илиеску. — Той да ви каже как беше. Едва опитахме земята с лопатите, когато зърнахме първите германски самолети, дадохме им знак — бяха започнали да обстрелват края на нивата. И аз ви търсих да не би някой куршум да ви е стигнал. Намерих ви там, където след това ви събудих: оставих ви да починете, а ние се върнахме да копаем ямата. Когато мина втората ескадрила, може би след четвърт час, ямата беше почти готова: отново отдалече им дадохме знак с лопатите и те ни видяха и ни обстрелваха с картечниците си… Не беше ли тъй, Замфира?

— Тъй беше, както казва Илиеску — потвърди Замфира.

Дарие пак се разсмя.

— Още по-добре. Това значи, че започвам да сънувам още преди да заспя. И друг път ми се е случвало — добави той.

После се замисли. След четвърт час Илиеску бързо пое леко приведен, защото царевицата ставаше по-рядка и дребна. Направи им знак с ръка да се приближат до него.

— Стигнахме полето — прошепна Замфира. — Трябва да бъде точно пред нас, не много далече. Оставете ме аз да вървя напред, господин школник…

Цели два часа вървяха из полето на разстояние един от друг. Бързо стигнаха шосето, но го прекосиха тичешком, защото зад гърба им се беше проточила безкрайна колона от руски камиони с изгасени фарове. Нощта беше ясна и малко студена. Небето се бе надвесило, огряно от множество звезди, с едничък облак, нежен и прозрачен, плуващ надалече, на запад. От време на време ги достигаше ленивият полъх на вятъра, донесъл мирис на изсъхнала трева и бензин.

Дарие видя самотно дърво и като подсвирна от радост, се запъти към него да си отдъхне. Но Замфира му направи знак с ръка да продължи напред, след него.

— Nous sommes foutus! — изсвири с два пръста Дарие.

Би искал да се изплюе като Илиеску, но гърлото му беше съвсем сухо и в този миг почувства със страх и изненада, че изведнъж му става студено. Опита се да ускори хода си, но не можа да разбере с каква скорост напредва. След малко установи, че просто тича, с карабината в дясната ръка и с раницата в лявата — беше я свалил от гърба си, за да не падне. Спря се изтощен и задиша дълбоко.

— Защо ви беше страх, господин философ? — дочу някакъв шепот.

Обърна се уплашен и прикова поглед в Прокопие. Чакаше го до ябълката с кучето си и му се усмихваше.

— Защо ви беше страх? — повтори, като видя, че Дарие продължи да го гледа втренчено.

— Защо сте тук, господин докторе? Как попаднахте тук?

Умората му изведнъж изчезна и той бързо се приближи до него бодър и въодушевен.

— Къде е вашата част? — отново попита той, като се приближи съвсем. В същия миг разбра, че се е припознал, и се опита да се извини: — Тъмно е, не ви познах. Вие сте господин Архип, но не мога да разбера какво търсите тук. Формулата ли търсите още?

Другият го погледна със същата спокойна и малко иронична усмивка.

— Зададох ви въпрос, господин философ, и виждам, не искате да ми отговорите. Казвахте ми, че сме неразрушими. Тогава от какво се страхувахте?

— Иван! — прошепна Дарие.

— Не се казвам така, но не ви се сърдя. Наричайте ме както искате. Викайте ми Иван.

Дарие направи още една крачка към него.

— Значи все пак знаехте румънски, а нищичко не ни казахте. Оставихте ни да се мъчим…

— Сега разбираме всички езици — го прекъсна Иван. — Но това вече няма значение, защото нямаме нужда от тях… Казвахте, че сме неразрушими. Не биваше да се страхувате…

Дарие прокара дланта си по челото.

— Не ме беше страх. Изведнъж усетих студ и като не разбрах какво става, започнах да тичам… Това беше всичко…

Иван го погледна продължително, със симпатия и отново се усмихна.

— Говорихте ми много хубаво вчера, онзи ден, когато се случи онова. Най-много ми хареса, че още съвсем млад сте стигнали до извода, че всички сме неразрушими.

— Значи сте разбрали всичко — тихо промълви Дарие.

— Това, което не разбрах — продължи Иван, — беше вашето отчаяние, господин философ, вашият страх, че никога няма да си отдъхнете. Но защо искате да си отдъхнете? Едва започнахте. Какво имаме зад гърба си? Може би около един милион години! Ако започнем да ги броим от homo sapiens; само няколко десетки хиляди години. А пред нас са милиарди, милиарди години!…

Дарие го слушаше изненадан.

— Милиарди години — повтори шепнешком той. — Знам, знам, но какво ще правим с тях, с тези милиарди години?