Мирча Елиаде - Гадателят

— Все за Иван ли говорите? — застана зад тях Лаура. — Докъде стигнахте?

— Ти откъде се появи? — учуди се Дарие. — Как не те видях?

— Бях на пазар — отвърна му тя и седна, като облекчено въздъхна. — Ужасно съм уморена…

— А другите къде са? — попита Дарие и се огледа.

— Идват след малко. Адела се спря на будката долу да си купи вестници, а докторът с мама и останалите се отбиха при съседите да вземат на заем малко дърва. Застуди се, може и сняг да завали…

Дарие усети, че неволно с двете си длани глади облегалката на фотьойла.

— Трябва да ми откриете и на мене някой ден тайната на този фотьойл — каза той. — Имам чувството, че колкото пъти си спомня за Иван, по-точно колкото пъти си спомня за този фотьойл, или сънувам, или се събуждам от някакъв сън…

— Този път не е нито едното, нито другото — го прекъсна Архип.

— Какво искаш да кажеш? — развълнува се Дарие и го погледна право в очите.

Архип вдигна рамене.

— Как би могло да се каже по друг начин? Вече си опитал формулата „серия от взаимно противоречащи си явления“, но май не си много въодушевен. Тогава да поразмислим — добави, отдалечавайки се, — да поразмислим…

Дарие го гледаше как си отива, обиден и разгневен, макар да не можеше да му каже нищо.

— Alors, nous sommes foutus! — прошепна той. — Il n’y a plus d’espoir. Foutus pour l’éternité!… 16 16 Тогава, с нас е свършено. И няма повече надежда… (фр.) — Бел.прев.

— Nous sommes foutus! — повтори през зъби Дарие, когато Замфира му направи знак да тръгва.

Излязоха на черен коларски път, кален и осеян с ями, криволичещ сред царевичните ниви. Отново от всички страни се понесе врявата на щурците. Свалиха каските си: Дарие я държеше в ръка, а другите двама ги прибраха в раниците. Небето засия, но прохладата на нощта още не се усещаше.

— Нищо не казвате, господин гимназист — наруши мълчанието Замфира. — Трябва да сте доста уморен…

— Сега, след полунощ можем да говорим по-силно — забеляза Илиеску. — Докато стигнем шосето. Там ще внимаваме повече…

Дарие си извади кърпичката от долния джоб на куртката и започна да си бърше лицето от потта.

— Абе, момчета — запита след малко той, — вие сигурни ли сте, че това е пътят?

— Това е, господин школник — го успокои Замфира. — Погледнете звездите. Направихме само един завой, за да не попаднем в селото, но сега сме на прав път. Вървим след руснаците…

Дарие погледна бегло блесналия небосвод.

— Сега е един без двайсет и пет минути — каза той. — Ако скоро стигнем до шосето и всичко мине добре, ще можем да повървим още, до четири часа. После, както казахте, ще трябва да се скрием пак в царевицата. Но ако следващите десет-двайсет километра не са засети с царевица, а с жито или овес, тогава къде ще се скрием?

— Не се страхувайте, господин школник — успокои го Илиеску. — Аз минах оттук тая пролет, когато беше сеитбата. Цяла Украйна е такава, каквато я виждате тук: царевица, после няколко километра жито или ръж и след това — пак царевица.

— Ще ни бъде трудно без вода — заговори Замфира. — Може и да не намерим вода ден-два. Ще ни бъде трудно, особено в началото, но с божията помощ ще се справим. Мога да разпознавам разните треви и корени, а може и да намерим някой кочан млечна царевица… Ще се справим някак. Не се страхувайте — повтори той.

— За ядене, ще ядем това, което ядохме нощес — подхвана Илиеску. — Царевица. Жалко, че е вече узряла и няма да стане за печене, но и тъй не е лоша. Залъгва глада.

Дарие се готвеше да си прибере кърпичката, когато кракът му хлътна в някаква яма. Щеше да падне заедно с раницата си, но Замфира го задържа.

— Боже, опази! Ако си бяхте изкълчили крака, добре щяхме да я наредим.

— Когато хлътнеш в яма и не паднеш, се казва, че е на добро — забеляза Илиеску.

Дарие най-после си сложи кърпичката в джоба.

— Като стана дума за яма — засмя се той, — искам да ви запитам защо решихте да изкопаете за Иван толкова просторна, искам да кажа, толкова голяма яма?

— Не беше голяма, господин гимназист — обясни Замфира. — Християнски гроб, като всички други.

— Но когато започнахте да го копаете — прекъсна го Дарие, — бяхте на цели два метра един от друг. Като че ли се готвехте да погребете цял взвод…

И започна да се смее, сякаш жаждата и умората като по чудо изчезнаха. Смееха се и другите двама, макар да го правеха само за да му доставят удоволствие.

— Боже, опази! — въздъхна след малко Замфира. — Ама нямаше два метра…

— Сега седя и си мисля — пресече го Илиеску, — вие няма как да сте го видели, господин гимназист, нали бяхте влезли в царевицата.