Мирча Елиаде - Гадателят

В полумрака, който вече предвещаваше утрото, на около двайсетина метра, сред полето, Дарие съзря познат силует, който все пак не успя да идентифицира. Много по-надалече, по посока на шосето, което прекосиха през онази нощ, се носеха изостанали от частите си групи, които едвам се придвижваха напред.

— Трябва да си ида — продължи Иван. — Очакват ме там.

Посочи към изток, но Дарие гледаше зората и не го видя. Кучето тръгна напред, бавно, с наведена глава и тогава Дарие го позна и се усмихна щастлив. Посочи го на Иван.

— То те позна — тихо промълви той. — То беше единственото същество, което те позна…

— Опитайте и вие, господин философ — каза Иван и го погледна право в очите. — Опитайте следващия път — кога ще бъде това? И къде? В някой салон в Яш, в Токио или в планината, а може би в болница или на друга планета? Ако аз ви позная пръв, ще ви дам знак, но дори и аз няма да ви позная, но все пак, ако ви позная и ви дам знак, вие няма да ме разберете. Това е цялата работа, господин философ; ние всички сме непознаваеми и за самите нас, и за останалите…

Напредваше бавно, сякаш потънал в мислите си, но като видя, че Дарие го следва, се спря.

— Не — добави с усмивка той. — Това е нашият път. Вашият е в другата посока — и се обърна назад, към запад. — Побързайте. Чакат ви…

Поздрави го с кратък жест, после се обърна и бавно тръгна към полето заедно с кучето.

Илиеску неочаквано се сети за Замфира и ускори крачка. Всеки миг щеше да се съмне — полето се виждаше ясно, простряло се във всички посоки, без край. Небето беше мътно, без звезди. Стигна до дървото и видя поручика.

— Не ви познах преди малко, господин поручик — започна притеснено той. Научили сте много от Иван. Може би и той някога е бил философ — добави, като се усмихна поручикът. — Но вече трябва да побързаме. Другите ни очакват.

Двамата тръгнаха по посока към шосето.

— Наистина, защо се уплаших — изведнъж се зачуди Дарие. — Отдавна знаех, че сме неразрушими. И все пак — продължи той след пауза, — и все пак…

Тогава видя своя взвод и се спря, страхувайки се да не даде воля на чувствата си.

— Значи и вие дойдохте, господин юнкер — усмихна се Маноле. — Както виждате, пак се събрахме, почти всички…

В същия миг отново си спомни за Илиеску и Замфира и се обърна назад.

— Момчетата — прошепна развълнуван той.

— Те са напред — успокои го поручикът. — Всеки се завръща у дома, както може — меланхолично добави той. — Ние ще се съберем най-напред при реката…

Дарие разбра, че от известно време двамата вървят заедно с всички, но не помнеше точно откога. Само вдигна рамене и ускори хода си. Озова се отдясно на взвода. Не ги чуваше да говорят и все пак беше уверен, че разговарят, и дори знаеше за какво. Небето беше все тъй мътно, но светлината бе достатъчна. Накъдето и да се обърнеше: наляво, надясно, назад или напред, виждаше други нестройни групи, които безмълвно напредваха със същата отмерена и бърза крачка. Няколко пъти се спря и се огледа назад. Полето — докъдето достигаше погледът му — беше като че ли същото, разпростряло се под тъмното и мрачно небе, с няколко самотни дървета, намиращи се на огромни разстояния едно от друго. И се изненада, че не чува нито птици, нито самолети и дори глухия тътен на руските камиони, които преди това срещаше по шосето.

— Това е Украйна — чу гласа на поручика. — За тях е хубава, защото си е тяхна. Но ще видиш как ще изглежда нашият край, когато се приберем у дома.

— Има ли още път? — попита Дарие и в същия миг разбра, че е задал ненужен въпрос, защото знаеше, че в известен смисъл са вече там.

Би искал да се смее, да поиска извинение, но поручикът продължи:

— Има доста и все пак няма. Ще ви бъде по-трудно до реката, тъй казаха. Но знайте, нашата дивизия е от Олтения. Хората искат да се приберат вкъщи, всеки в своето село… Да си починат — добави и отново се усмихна.

— Но след като се приберем, господин поручик — попита с нескрито вълнение Дарие, — какво ще се случи с нас, след като се приберем едни в Яш, други в Букурещ, трети в Олтения? Нали ви казах, че сме неразрушими. Същото казах и на Иван и той беше съгласен. Казах го и на Замфира, и той също се съгласи, и Илиеску… — Изведнъж замълча.

На двайсетина метра пред себе си ги забеляза двамата как се придвижваха с огромно усилие — продължаваха да носят ранения върху карабините си и пътеката в прашната царевична нива беше осеяна с дупки. Изтича при тях и им извика:

— Абе, момчета, вие сте направо луди! Пак ли отначало? Не ви ли стигна Иван, че сега сте понесли и друг?