Мирча Елиаде - Гадателят

По-късно, след залеза на слънцето, Дарие се убеди, че няма да може да заспи. Намираха се в същата царевична нива, в която бяха влезли преди много дни, вече не си спомняше точно колко: бяха на неколкостотин метра или по-малко от мястото, където беше заровен Иван. Разпозна нивата още сутринта, когато уморени се укриваха, дишайки тежко, и бавно се промъкваха сред царевиците. Позна я, но беше тъй изтощен, че не можеше да говори. През тази нощ се опита за първи път да върви с помощта на бастун — една тежка и здрава тояга, която намери Илиеску. Движеше се с мъка и страх по края на шосето, подпомогнат от някой от двамата, почивайки си на всеки пет-десет минути. За почти десет часа ходене не изминаха и десетина километра, но това все пак беше повече, отколкото през всичките предишни нощи, когато го носиха.

— Върнахме се, откъдето тръгнахме — обади се той съвсем тихо, за да не ги разбуди. — Върнахме се при Иван.

Беше готов да се разсмее — толкова абсурдно му се стори тяхното приключение. Ако беше сигурен, че няма да ги събуди, щеше да се провре през царевиците и да ги дочака при гроба на Иван.

— Всъщност няма никакво значение — прошепна отново той. — Вече нищо няма значение. Nous sommes foutus! От всички гледни точки. Това го знаех от началото. Всичко, което се случи след осми ноември…

Друг път, една вечер, пак в царевичната нива — но кога? Кога? Трепна, като чу въпроса на Замфира:

— Какво се случи след осми ноември, господин гимназист?

— Най-различни неща — започна усмихнат той. — Неща, които ме накараха да се чудя аз ли съм, не съм ли аз?

— Но си признай, че не се осмели да им говориш за мен. Говори им за Лаура на Петрарка и аз се питам какво са разбрали те от тази дълга и трудно смилаема феноменология 17 17 Учение за развитието на човешкото самосъзнание, разглеждано като саморазвитие на духа. — Бел.прев. на Музата, още повече че те тресеше. Не, че не биха могли да разберат, но с какво би ги заинтригувала една любовна история от началото на италианския Ренесанс? Ако им беше говорил за мене , за Яш, за улица „Тоамней“ номер единайсет, би било съвсем друго. Щеше да им бъде интересно, защото вероятно това би приличало и на тяхната история…

— Хайде да тръгваме, господин школник — тихо промълви Замфира.

Надигна се с мъка, подпомогнат от Илиеску, но макар и да се чувстваше много по-уморен от друг път, закрачи нетърпеливо. Малко пред него, Замфира му проправяше пътя през царевиците. За първи път небето не беше покрито със звезди, но и облаци нямаше, а само ветрец, който се носеше нависоко. И за първи път не се чуваха щурци. Само от време на време се разнасяше глухият, метален звън на царевичните стебла.

— Не оттук, господин школник — предупреди го Замфира, забелязал, че се насочва с бодра крачка към някакво осветено място сред полето, между две самотни дървета. — Ей, оттам ще излезем на коларския път, по който минахме тая сутрин.

— Това исках да ви покажа — каза Дарие, без да спира. — Да ви покажа, че сме се върнали на мястото, откъдето тръгнахме преди десет-дванайсет дни, когато това се случи. Вижте, на няколко метра нагоре, отляво, там, право пред дървото, там изкопахте гроба. Гроба на Иван — добави, усетил, че Замфира го хваща за здравата ръка и иска да го спре.

— Не е тук гробът, господин школник — възрази той. — Иван почива километри зад нас, на изток. Поне на четирийсет километра…

— И все пак копахте тук — настоя Дарие. — Елате с мен да ви го покажа, не е толкова далече.

След няколко метра всички спряха. Гробът не беше дълбок. Сякаш онези, които го бяха копали, са помислили, че е твърде голям, и не са го довършили, а може и да не са имали време.

— Това не е гробът, господин школник — каза след пауза Замфира. — Това е копано за друг. Не знам за кого. Не виждате ли, че е дълъг цели три метра и че до него има още един, но бих казал, че не е продълговат, а сякаш криволичи, или е във формата на кръст. Сигурно има и други, по-нататък, но ние не ги виждаме.

— Да вървим — прошепна Илиеску, след като още веднъж огледа небето. — Да не завали дъжд.

Не заваля, докато не стигнаха шосето. Прекосиха го бързо, за да не ги настигнат руските камиони. Изминаха около двеста метра по един тесен черен път, успореден на главния.

— Ако дъждът се усили — усмихна се Илиеску, — ще имаме късмет да намерим по-лесно вода. Ако вали няколко дни непрекъснато, водите ще се повишат и като препълнят коритото на реката, ще я минем по-трудно.