Мирча Елиаде - Гадателят

— При госпожица Лаура — усмихнат поклати глава Замфира. — Не се безпокойте, господин юнкер, ако стигнем преди вас, най-напред там ще отидем. Ще й кажем, че скоро ще се върнете, ще се върнете с пагони на подпоручик…

— Не й казвайте това — прекъсна го Дарие. — Не й казвайте за пагоните. Кажете й онова, което ви помолих — добави той.

Почувства се безсилен. Погледна към ранената си ръка. Стори му се, че не престава да кърви, че това е започнало много отдавна, че под куртката му изтичат широки червени и топли струи.

— Ако не успеете да запомните всичко — продължи след малко той почти шепнешком, — кажете й поне най-главното; че макар да се знаем с нея само от три години, винаги сме се познавали и сме били щастливи, още от началото на света, винаги, докато изгасне и последната звезда от последното съзвездие. Добре запомнете всичко, което ви казвам сега, че това е най-главното: да й кажете, че липата, която знаем с нея, липата там в Яш, онази липа ни бе достатъчна . През първата нощ, когато се спряхме там, тя остана с нас и ще остане така до края на света. На тази липа няма никога да й паднат листата и цветовете. Няма да може . Тя е само наша и всичко, което е наше, не принадлежи на времето и е безкрайно…

— Добре, господин гимназист — успокои го Замфира, като много внимателно му избърса потта от лицето. — Сега си починете, че звездите вече изгряха и скоро след полунощ ще трябва отново да тръгнем…

Както обикновено, се бяха скрили в прашната и миришеща на дим царевица и си говореха тихо, дръзвайки да повишат глас само когато щурците ги заглушаваха.

— Невероятно е, че са успели да издържат толкова дни — се намеси отново Лаура. — Невероятно е как са успели да се промъкнат сред руските войски, как са намерили вода и даже ракия, да ти измият раната, как са намирали и храна…

— Суха царевица, корени, малко сухари… — усмихнат я прекъсна Дарие, — а на петия ден парче шоколад, което Илиеску намери в джоба на един убит германски войник… По шосето минаваха конвои пленници, ранени и измъчени, падаха и оставаха по пътя, ако не се смилеше Бог или някой от часовите от следващия конвой да сложи край на мъките им. Илиеску се научи къде и как да търси необходимите за нас неща: вода, сухари, кибрит, тютюн. Само хляб нямаше.

— Как не са се изгубили? — възкликна Лаура. — Как толкова дни наред не са срещнали хора от селата? Нали тогава са прибирали царевицата?

— Сигурно сме имали голям късмет — продължи Дарие. — Но Замфира притежаваше инстинкти на диво животно, да, сякаш отдалече усещаше дали иде някой и ние веднага се скривахме. Един път стояхме така цял ден, заровени в копа сено и гледахме как само на стотина метра от нас жените работят… Но това, което ме измъчваше най-много, беше моята рана. Не знам как са успели да ме носят толкова нощи върху карабините и върху един руски шинел. Просто не помня. Сигурно съм бил в несвяст или поне толкова замаян, че не съм виждал нищо. Но си мислех за Иван, за нашия разговор, който ме впечатли толкова много. Къде отиде благословията му? Нали го носиха по-малко от час, а мене — нощи наред. Сега си спомням, че веднъж се запитах дали случайно Иван не е пожелал да стане този инцидент с мене само за да може после да ме срещне и да ми каже всичко, което имаше да ми казва. И все пак каква вина имаха Илиеску и Замфира в този философски спор?…

— Не беше философия, господин гимназист — прошепна Замфира. — Лош час…

— Гарваните пак долетяха — въздъхна Илиеску. — Какво ли означава това?

Дарие сложи ръка над очите си — небето беше пламнало от светлини, които го заслепяваха.

— Самолети са — каза той.

— Има и самолети, но те летят по-нагоре, много по-нагоре — добави Замфира. — А гарваните са тук, долу…

Дарие потъна в мислите си и се усмихна.

— В крайна сметка това правим и ние. Вървим след тях, след нашите, но по-назад, много по-назад… На колко десетки километра мислите, че се намира фронтът? Защото от няколко дни не се чуват нито руските картечници, нито нашата артилерия…

— Ако германската контраатака се развихри, само след ден-два ще се озовем на фронтовата линия — разтревожи се Илиеску.

— Nous sommes foutus — процеди през зъби Дарие. — Foutus pour reternite!

Помъчи се отново да заспи, но жегата беше направо непоносима и се опита да поседне между царевиците. Ранената му ръка туптеше, сякаш беше пълна с кръв. Другите бяха задрямали с кърпи върху лицата, държейки карабините в ръка, но се събуждаха поред, на кратки интервали и го следяха с поглед.