Мирча Елиаде - Гадателят

Ако някой ден се реша да напиша пиеса за театъра, ето как бих я направил:

Актьор се появява пред завесата и като се приближава до рампата, казва: „Адио!“… оглежда бавно цялата зала, сякаш търси някого и извиква втори път: „Адио!“ С разбиране и с чувство (нали е актьор!) той вдига ръце нагоре, сякаш прави жест за сбогом, и дискретно, дори малко натъжен (иска да ни внуши, че няма друг избор!) се отделя бавно, като накрая съвсем изчезва зад завесата.

Разбира се, публиката няма да ви разбере. Ще помисли, че това е част от мизансцена на пиесата, и ще чака да види какво ще стане по-нататък. Някои ще се обърнат, ще отправят погледи към дъното на залата, ще се разприказват помежду си. Напразно. Завесата няма да се вдигне. Но зад сцената ще се разнесат разни шумове, след малко и гласове, вик на жена, после ще се обадят други (повече мъже) и сякаш заедно ще произнесат един и същи текст, съставен от кратки, по-скоро заплашителни изречения. В дъното на залата — зрителите там са главно студенти — ще започнат да се смеят. Някои ще станат от местата си, надявайки се, че по този начин ще разберат какво се е случило, но останалите ще протестират, ще викат: „Долу! Сядайте долу!“ И после онези от първите редове изведнъж ще започнат да ръкопляскат, а след тях и цялата зала — ще се чуят шумни аплодисменти и викове, младите студенти ще затропат с крака по пода.

Тогава от единия край на залата се надига някакъв мъж на средна възраст, с блед, меланхоличен израз, и се отправя към сцената. За миг ръкоплясканията ще спрат, но после отново ще продължат, все така бурни, докато мъжът вдигне ръце нагоре и преди да настъпи пълна тишина, ще заговори. (Но първите му думи няма да се чуят. Зрителите ще се питат: „Какво каза? Какво каза?“)

— От името на режисьора и от името на моите колеги ви моля, ви молим да запазите тишина. Трудно ми е да ви обясня защо, но повярвайте ми, опитах се да се откажа: „Изпратете друг, господин режисьор — му казах, дори настоях. — Изберете друг, който умее да говори направо. Дариус или пък Мелания. Вие знаете — обърнах се аз към режисьора, — познавате ме добре: не мога да говоря направо. Позволете ми да им обясня защо тъкмо сега, в началото на есента, слънцето залязва към полунощ и тогава ще намерите десетки, безброй различни и очарователно съблазнителни илюзии, образи и алегории. Но защо тъкмо аз, и точно сега, когато още не съм изкарал първата сцена?“…

— По-високо! Говори по-високо! — извика някой от дъното на залата.

— Ще ми бъде трудно, защото моят монолог… Мога да ви кажа това: само заради монолога от второ действие отказах няколко ангажимента в провинцията, твърде отговорни роли…

— По-високо! — извикаха отново.

— Казах ви, че ще ми бъде трудно, защото монологът, за който ви говорих, трябва да бъде произнесен почти sotto voce 18 18 Полугласно (ит.) — Бел.прев. . Ще се провра между бъчвите, ще гледам към вас, ще го изпълнявам, но вие няма да ме чувате. И няма да ме виждате, защото между нас и вас ще бъде завесата.

— Господине, говорете по-високо! — извика някаква дама и рязко стана от мястото си. (Дама на възраст.)

Някои се разсмяха, други изръкопляскаха. Но отново се разнесе едно строго „Шшшт!“… И залата потъна в невероятна тишина, прекъсната след няколко мига от мощен глас, който премина отвъд завесите. Сякаш беше заповядал нещо, защото се чуха викове и дори плач, съвсем близо до сцената. Сигурно беше жена. Актьорът обърна учудено глава.

— Как бързо минава времето, тук, при вас! — възкликна той. — Сякаш лети! Вече стигнах до третата, може би най-мистериозната сцена, във всеки случай тя е най-трагичната. Повярвайте ми, трудно е, да, трудно е… Как да ви обясня? Зная какво би искал режисьорът. Би искал да ви кажа любезно и с много симпатия, че ние, така както е прието, започнахме спектакъла в осем и трийсет и затова моля да бъдете добри и да не вдигате много шум. Наистина, тази завеса е вече стара, но е солидна и може да поглъща шумовете. Но ако се смеете много силно, ако ръкопляскате или тропате с крака по пода, се чува и през нея. А има много важни сцени: монолози, които се произнасят почти шепнешком, едва доловими диалози, и тогава защо да отговарям веднага, ако се обади някой зрител? Отговаряме, когато решим, че е необходимо. Разполагаме с време. Повтарям: Спектакълът би трябвало да приключи в единайсет и трийсет и пет — но в действителност имаме време. Не бързаме.

Сигурно искаше да се усмихне, но размисли и поглади брадата си с ръка. И тъкмо тогава завесата се разлюля от единия до другия край, сякаш духна вятър, и се дочу някакъв глух шум, чийто произход не можеше да се различи.