Мирча Елиаде - Гадателят

— По-високо! — се обадиха няколко студенти от дъното на залата.

Силно раздразнен, актьорът вдигна ръце нагоре.

— Тишина, моля, тишина! — прошепна той. — Направете и вие тази жертва. Няма да продължи дълго, но за нас това е най-важната сцена. Помислете си за вашето детство, спомнете си за приятелите, които вече сте изгубили…

В същия миг зад завесата се разнесоха продължителни викове ура! Развълнуван, актьорът извърна глава. Чуха се още няколко гласа, които потънаха в общия шум. Но изведнъж, най-неочаквано зрителите изгубиха търпение и започнаха да аплодират и дори да тропат с крака по пода. Вдигнал умоляващо ръце, актьорът напразно се опитваше да ги спре. Тогава иззад завесата яростно си проправи път една девойка.

— Какво става тук? — попита сърдито тя с неочаквано груб, дори вулгарен глас. — Може би забравихте, че се намираме в театър. Ако не можете да разберете какво става тук, тогава излезте тихо, на пръсти. Минете през касата и там ще ви върнат парите.

— Разбираме, как да не разбираме — обади се някакъв младеж със спокоен, но все пак заплашителен тон. — Поне досега разбрахме всичко. Това беше тайната на Създателя. Но искаме да разберем какво ще стане по-нататък. Защо спуснахте завесата?

Момичето го погледна втренчено, без да го разбере.

— Кой пусна завесата — попита тя.

— Вашият колега — отвърна младежът и веднага се изчерви.

— Не разбирам какво искате да кажете — продължи момичето. — Ние не държим на завесата. Това е един от новите моменти в нашата пиеса: играем без никаква завеса. Авторът запази разпределението на действието по сцени и действия, но премахна завесата. Ясно е защо постъпи така. Това е по-близо до реалността, до живота. Животът се състои от отделни сцени и дори може да се каже, че е разделен на отделни действия, а завесата се спуска само веднъж. Ако не можете да разберете поне това…

Вдигна рамене и замълча.

— И все пак — продължи младежът, отново насъбрал смелост, — някой спусна завесата . Преди малко. Завесата, която е зад гърба ви. И това е могъл да направи само онзи, който я беше вдигнал; вашият колега!

И го посочи с пръст!

— Има право! — обадиха се от публиката. — И ние видяхме. Видяхме как я дърпаше с ръка.

Момичето се обърна към актьора и го погледна смутено, въпросително.

— Казах им — започна тъжно той. — Казах им, че не разбират. Напразно са се готвили през лятото, напразно са учили. Напразно: каквото и да направим, не разбират!

— А може и да разбират — тихо промълви момичето, — но да разбират тъкмо обратното…

— По-високо! За Бога, говорете по-високо! — извикаха студентите.

Момичето отметна косите си, сложи ръце отзад и като пристъпи рампата, започна:

— И аз, както моят колега, се опитах да си направя отвод. „Не разбирам, господин режисьор, му казах. — Искате да им обяснявам, но кажете, как да им обяснявам ? Ако ми разрешите да танцувам, би било по-лесно. Но знам — добави, като снижи глас тя, — че авторът не желае. Казва, че бил професор, и се страхува да не бъде разбран зле…“

— По-високо, госпожице! — извикаха неколцина от залата.

— Накрая — продължи момичето — го молих, настоявах. „Изберете друг, господин режисьор, изберете някой мъж, ако е възможно някой мъж с дълбоки религиозни убеждения, например Дариус. Изобщо някой, когото да го слушат, да го чуват “ — добави колкото можеше по-високо тя.

— Така! Така! — окуражиха я студентите от дъното на залата.

— „Изберете Божия син, роден, но не заченат!“ — завика с всички сили момичето. Но скоро се хвана за челото и пребледняла огледа залата: Простете ми — прошепна тя. — Не биваше да ви казвам това. Това беше от Единайсета сцена…

— И да, и не — уточни някой. — Най-напред беше във „Вярата от Нике “.

— Какво казва? Какво казва? — се обадиха много гласове. — Вярвам в единия Бог и т.н., който е роден, но не заченат — повтори един от първия ред. (Мъж още млад, интелигентен и начетен, с чувство за хумор.)

— И какво от това? — попита някой.

— Това, че госпожицата претендира, че било от Единайсета сцена. Ако е така, значи е плагиат…

— Може и да е цитат.

— Зависи от контекста — обади се един студент.

— Зависи най-много от това как е произнесен — Добави неговият съсед.

— Да ни каже как се произнася! — извикаха студентите.

Момичето отново се хвана за слепоочията. Виждаше се, че е много притеснена. Може би заради това в залата настъпи мълчание.

— Много е трудно да ви обясня — започна тя, опитвайки се да се усмихне. — Как да го произнасяте. Защо преди това трябва да узнаете моето душевно състояние. Но за да го разберете, трябва да се запознаете с моето минало, със социалния ми произход, с проблемите, които ме вълнуват от най-ранно детство. Защото още тогава бях привлечена от всичко, което бе ново и непознато. Докато един божи ден, да, спомням си го много добре, не беше много отдавна, случи се през лятото, всъщност през това лято. Вървях по улицата и видях, че се съобщава за някаква пиеса: „Адио!“ Много се развълнувах. Разбрах. Някой, когото не познавах, но когото очаквах, когото обичах може би, без още да зная; някой, който би могъл да изиграе решаваща роля в моя живот, който би могъл да ме направи щастлива… Ах! Изразявам се зле, не ставаше дума за щастие, за онова, което наричаме щастие; беше много по-благородно и по-дълбоко… Накрая онзи, когото още не познавах, макар да го очаквах и дори търсех, той ми каза, на мен , непознатата, която бе спряла пред афиша с насълзени очи (заглавието беше отпечатано с огромни букви, от които можеше да ти прилошее, които направо те смазваха), та той ми каза: Адио! … Разбрах и започнах да плача там, пред самия афиш. Разбрах, че няма никаква надежда, че никога няма да се срещнем, сякаш вече се беше сбогувал с нас. Успя само да ми каже, най-напред на мен , да ми каже: Адио! Плачех пред афиша, когато се приближи до мен. Познах го веднага: беше режисьорът. Попита ме не искам ли да играя ролята на Мелания и ми посочи афиша: наистина играеше Мелания, май така се казваше, Мелания. Колебаех се. „Зная какво си мислиш, каза режисьорът, но тук не става дума за дубльорство. Предлагам ти ролята на Мелания. Това е тежка роля, но е пълна с изненади.“ Колебаех се. „Аз съм по-скоро танцьорка — му казах тогава. — Изразявам се чрез танца.“ Погледна ме учудено, стори ми се, че е разочарован. „Тогава ще ти бъде трудно, добави той. — Ще ти бъде трудно заради професора…“ Аз, разбира се, не знаех нищо. И сега, когато си помисля за това, се питам кой ли знаеше? Вие знаехте ли? Кажете ми честно, знаехте ли?