Мирча Елиаде - Гадателят

— Ако сме разбрали добре — обади се един от първия ред, — това е нещо ново. Нещо, което не е правено досега…

— Не е правено в перспективата, към която се е насочил авторът — уточни режисьорът. — Както вече видяхте, той не държи на завесата. И не е трудно да се разбере защо не държи. В неговата концепция — резултат от изследванията му върху историята на религиите — завесата не може да се спусне повече от един път .

— Когато умрем — прошепна някой, повече на себе си.

Но режисьорът го чу и разочарован поклати глава.

— Ах! Не, не! — възрази той. — Тогава няма да се разберем! Изобщо няма да се разберем…

Залата възропта.

— Онова, което се случва с нас, хората — продължи режисьорът, — не може да определи съдържанието на една театрална пиеса, в която е кондензирана, дори бих казал дестилирана цялата история на религиите. Както много добре отбеляза един от вас, преди малко имаме работа с нещо съвсем ново, което не е било съществувало досега. Разбира се, ние не можем да отличим веднага това ново. Разбирате какво искам да ви кажа, нали?…

Повечето от зрителите поклатиха утвърдително глава, някои доста сериозно.

— Като се отказва от завесата, авторът предполага присъствието й и в същото време я пренебрегва .

Режисьорът огледа залата, като се опита да окуражи евентуалните отговори. Но никой не дръзна да прекъсне изложението му с въпрос.

— С други думи — продължи той, — завесата присъства и не присъства, или по-точно, съществува и заедно с това не съществува. Това, че тя съществува за вас, зрителите, означава, че престава да съществува за нас, актьорите. Разбирате ли?

— Аз не разбирам! — извика дамата на възраст и пак стана от мястото си. — И не разбирам защо толкова се бавите и не ни показвате Махаяна?

— Казах ви — отвърна й малко притеснен режисьорът, — зависи от вашата подготовка.

— Но аз се подготвих! — възкликна дамата. — И се надявам, че има и други като мен — добави тя, като се обърна към залата.

— Разбира се, че има — се обадиха много от зрителите.

— Имаме чувството, че ни вземате за невежи — продължи дамата. — Опасявате се, че текстът е труден за нас, и затова не вдигате завесата. Мислите, че само вие, актьорите, сте в състояние да разберете пиесата.

Последните думи потънаха сред мощните възгласи, които накараха завесата да потрепери. Режисьорът ядосано погледна хронометъра си. Повечето от зрителите се изправиха на крака, вероятно надявайки се, че така ще видят нещо.

— Завесата! Завесата! — започнаха да викат студентите.

Но още преди да се разберат виковете им, на сцената изскочи някакъв актьор. Изглеждаше интересен, макар и облечен без вкус — под стилния исторически костюм, от който в бързината не бе успял да сложи всичко, се подаваше овехтяла пижама. Но още не се беше разгримирал и зрителите лесно познаха, че това е Дариус.

— От името на автора, но и от наше име, на актьорите — започна той, — ви молим, настояваме за тишина! Вече сме към края на второ действие — може би най-важното за повечето от нас, особено за по-младите. Само да знаете какви жертви направихме, за да изиграем „Адио!“. Особено ние, по-младите. От колко неща се отказахме! От критиката, от публиката… Затова сега имаме право да поискаме поне едно: тишина!… Не разполагаме с много…

— Единадесет минути — уточни режисьорът от центъра на залата.

— За вас не е много — продължи Дариус. — Кажете, колко пъти на ден губите по единадесет минути? А за нас те са решаващи, много важни. Всъщност за това живеем ние, актьорите, особено по-младите, за да можем да играем поне веднъж или най-много два пъти през живота си в подобна пиеса…

Част от залата го изслуша със симпатия, но имаше и такива, които останаха равнодушни.

— Вдигнете завесата! — обади се господинът от първия ред.

— Вдигнете я поне наполовина! — извикаха други.

Мелания и първият актьор се приближиха към Дариус и започнаха да му правят знаци. Изглежда, че повечето зрители не разбраха и в залата настъпи тишина.

— Не е възможно! — започнаха актьорите, като говореха ту заедно, ту поотделно. — Не е възможно, защото противоречи на историческата истина. За вас, зрителите, завесата беше спусната, преди да пристигнете , да, беше спусната днес, следобед, в четири и половина. Защото това е историческата истина. Вие живеете в двадесети век, по-точно в 1964 година, и не можете да се върнете назад във Времето . А ние можем, защото сме актьори, значи участваме в тайнството, преживяваме сгъстено цялата история на религиите.