Мирча Елиаде - Гадателят

— Но това го можем и ние! — извикаха неколцина.

— Само ви се струва, че го можете! Лъжете се! Опитайте се днес да се пренесете в средновековието, наистина да съществувате в конкретната историческа действителност, а не като нас, актьорите, които само играем, защото сме актьори и сме освободени от исторически контекст. Не, вие няма да можете да се освободите, защото не знаете — или поне не искате — да играете. Вие сте сериозни личности и възприемате напълно съзнателно и съвсем буквално вашето историческо време. Да, вие не можете да живеете в друго време освен в 1964 година.

— Е, и тогава какво да правим? Кажете, какво? — започнаха да се обаждат от всички страни.

Тримата се спогледаха нерешително.

— Как да им обясним, господин директоре? — попита Дариус. — Откъде да започнем и как да им обясним? Ако бяхме повече, сигурно щяха да разберат…

— Имате още шест минути — ги предупреди режисьорът. — Трябва да побързате.

Тримата се окуражиха. Иззад завесата започнаха да излизат малки групи актьори и актриси, а също и статисти, облечени в най-различни костюми, някои от тях доста екстравагантни. (Бяха с перуки, но и с пистолети.) Мелания ги гледаше сърдечно.

— Чухте го, нали? — започна тя, като посочи режисьора с ръка. — Цяло лято повтаряхме заедно поздравленията. И след всяка репетиция всички се просълзявахме. И всеки глас представяше нещо някой век, символ или пророк. Никога досега не са се чували по-знаменателни, изпълнени с толкова послания поздравления и освен това така безупречно отмерени. Не съдете по онова, което чухте сега тук, в залата. Поздравленията, както и вътрешните монолози са адресирани към нас, актьорите.

— Добре, това вече го разбрах — прекъсна я господинът от първия ред. — Но защо спуснахте завесата в четири и половина?

— Защото това отговаря на историческата истина! — извика Мелания, неуспяла да прикрие раздразнението си. — Вече толкова пъти ви се каза, че „Адио!“ е историческа пиеса, че резюмира цялата история на религията.

— Спомнете си за Ницше! — извика режисьорът от центъра на залата. — Кога за първи път той обяви смъртта на Бога? Около 1800–1882. Пресметнете…

— Това означава, че…? — попита една още млада, изискана дама, като стана от мястото си.

— Това означава — продължи режисьорът, — че за вас, които сте част от елита на модерното западно общество, Бог е умрял преди повече от осемдесет години. В концепцията на автора завесата се спуска само веднъж и вие разбрахте кога. Но не когато умира човек, защото не хората са обект на историята на религиите, а когато умира Бог или изобщо някой Бог. Във всеки случай, що се отнася до вашия Бог, неговата смърт е била вече обявена и затова са спуснали завесата, преди вие да влезете в залата…

Дамата остана права, нерешителна и объркана.

— Тогава защо не ни казахте? — попита тя.

— Спомнете си добре — прошепна Мелания.

Но почти никой не я чу, а студентите дори започнаха да викат.

— По-високо, госпожице! По-високо!

Режисьорът погледна хронометъра и лицето му се озари.

— Започна антрактът — обърна се той към Мелания. — Можете да говорите по-високо.

След малко иззад завесата се появиха неколцина актьори. Единият от тях, уморено се приближи до рампата.

— Вече ви казах — започна той. — Дойдох дотук и извиках в лицето ви: „Адио!“ Поне три пъти ви извиках.

— Но защо? Защо? — раздразнен попита господинът от първия ред.

— Трябва да призная, че това е единствената подробност, която не отговаря на историческата истина — каза режисьорът. — Защото не разполагаме с абсолютно никакво доказателство, че преди да умре, Бог се е сбогувал с хората. Нито един от нас, които обявихме и дори показахме неговата смърт, не може да потвърди, че го е чул да казва „Адио!“. Всъщност такава е съдбата на западната цивилизация. Независимо дали Господ е умрял от естествена смърт, или сме го уморили ние, той не ни е казал абсолютно нищо, когато се е случило това, дори една-едничка дума. Сякаш ние, хората, неговите създания, никога не сме съществували! Може би това обяснява неприязънта и огорчението, които изпитва днес западният човек. Наистина, каквото и да казват, тъжно е, че онова, в което преди си вярвал, в името, на което си се молил и си разчитал , е умряло, без да ти каже нито дума. Дори да е вярно обяснението на Ницше, дори ние, хората, да сме убили Бог, все пак тъжно е, че той не ни е казал нищо, преди да се раздели с нас…

— Това е много вярно — чу се от различни страни на залата.