Габриел Маркес - За любовта и други демони

„В името на Бога, коя си?“, попита.

„Блуждаеща душа“, каза тя. „А вие?“

„Кайетано Делаура“, каза той, „и идвам коленопреклонно да помоля сеньор маркиза да ме изслуша за миг.“

Очите на Дулсе Оливия гневно просветнаха.

„Сеньор маркизът няма какво да чуе от един сводник“, каза.

„И коя сте вие, за да го казвате с такава власт?“

„Аз съм кралицата на тази къща“, каза.

„За Бога“, каза Делаура. „Съобщете на маркиза, че идвам да говоря с него за дъщеря му.“ И без повече заобикалки, с ръка на гърдите, каза:

„Умирам от любов по нея.“

„Още една дума, и ще пусна кучетата“, каза Дулсе Оливия възмутена и му показа вратата: „Марш оттук.“

Въздействието й беше толкова могъщо, че Кайетано напусна къщата заднишком, за да не я губи от поглед.

Във вторник, когато Абренунсио влезе в стаичката си в болницата, завари Делаура смазан от убийственото безсъние. Разказа му всичко, от истинските причини за наказанието му до любовните нощи в килията. Абренунсио се слиса.

„Бих могъл да си представя всичко за вас, освен тези крайности на умопомрачение.“

Кайетано, изненадан на свой ред, го попита:

„Никога ли не сте минавали през това?“

„Никога, синко“, каза Абренунсио. „Сексът е талант, а аз го нямам.“

Опита се да го разубеди. Каза, че любовта е противоестествена, че осъжда двама непознати на жалка и нездравословна зависимост, колкото по-силна, толкова по-преходна. Но Кайетано не го чу. Бе обсебен от мисълта да избяга колкото е възможно по-далече от потисничеството на християнския свят.

„Само маркизът може да ни помогне със закона“, каза. „Исках да го помоля на колене, но не го намерих вкъщи.“

„Никога няма да го намерите“, каза Абренунсио. „Слуховете, които стигнаха до него, са, че сте се опитали да насилите момичето. И сега виждам, че от гледната точка на християнин не е лишен от основание.“ Погледна го в очите:

„Не се ли боите, че ще бъдете осъден?“

„Мисля, че вече съм, но не от Светия Дух“, каза Делаура без тревога. „Винаги съм вярвал, че той цени повече любовта, отколкото вярата.“

Абренунсио не можа да скрие възхищението, което предизвикваше у него този мъж, току-що освободен от робството на разума. Но не му даде лъжливи обещания, още повече когато е намесена Светата инквизиция.

„Вие имате едно вярване за смъртта, което ви дава смелостта и щастието да се изправите срещу нея“, му каза. „Аз не: смятам, че единственото съществено е да си жив.“

Кайетано хукна към манастира. Влезе посред бял ден през черния вход и прекоси градината без капка предпазливост, убеден, че е невидим по силата на молитвата. Качи се на втория етаж, мина по самотен коридор с много нисък таван, който свързваше двата дяла на манастира, и влезе в тихия и оскъден свят на погребаните живи. Без да знае, беше минал покрай новата килия, където Сиерва Мария плачеше за него. Беше на път да стигне до павилиона на затвора, когато го спря вик зад гърба му:

„Стой!“

Обърна се и видя монахиня със забулено лице и разпятие, вдигнато срещу него. Направи крачка напред, но монахинята му изпречи Христос. „Vade retro!“, му извика.

Зад гърба си чу друг глас: „Vade retro.“ И после още един и още един: „Vade retro.“ Завъртя се няколко пъти около себе си и осъзна, че се намира в кръг от призрачни монахини с покрити лица, които го преследваха с разпятията си и викаха:

„Vade retro, Satana!“

Кайетано беше на края на силите си. Бе предаден на разположение на Светата инквизиция и осъден в публичен процес, който хвърли върху него подозрения в ерес и предизвика народни вълнения и раздори в лоното на Църквата. По особена милост изтърпя присъдата си като болногледач в болницата „Божия любов“, където живя много години заедно със своите болни, и ядеше и спеше с тях по подовете, и се миеше в техните корита дори с използвана вода, но не постигна изповяданото си желание да хване проказа.

Сиерва Мария го бе чакала напразно. След три дни престана да яде в изблик на непокорство, което утежни признаците на обсебеност. Объркан от падението на Кайетано, от неразгадаемата смърт на отец Акино, от обществения отзвук на едно нещастие, което се изплъзна от неговата мъдрост и власт, епископът отново се зае със заклинанията с необяснима за възрастта и състоянието му енергия. Сиерва Мария, този път с обръсната до голо глава и усмирителна риза, го посрещна със сатанинска свирепост, говорейки на пъклени езици или с вой на птици от преизподнята. На втория ден се чу мощен рев на разгневен добитък, земята се разтресе и вече беше невъзможно да се мисли, че Сиерва Мария не е във властта на всички демони от ада. Когато се върна в килията, й направиха клизма със светена вода, което беше френският метод за прогонване на онези, които можеше да са останали във вътрешностите й.