Габриел Маркес - За любовта и други демони

„Сагунта преувеличава, но не лъже“, каза Дулсе Оливия. „И не се опитвай да ме унижаваш, защото вече съм ти останала само аз, да ти напудря лицето, когато умреш.“

Това беше вечният край. Сълзите й се зарониха в чинията като едри капки супа. Кучетата бяха заспали, но ги събуди ожесточеността на свадата и вдигнаха тревожно глави, и изръмжаха гърлено. Маркизът усети, че не му достига въздух.

„Нали виждаш“, викна побеснял, „ето така щяхме да бъдем.“

Тя стана, без да си дояде. Вдигна масата, изми чиниите и купите с глуха ярост и с миенето ги чупеше една по една в мивката. Той я остави да плаче, докато изсипа парчетата от сервиза като лавина от градушка в сандъка за боклук. Отиде си, без да се сбогува. Маркизът никога не разбра, нито някой друг разбра в кой момент Дулсе Оливия бе престанала да бъде тя и продължаваше да бъде само привидение в нощите на дома.

Слухът, че Кайетано Делаура е син на епископа, замести най-стария, че са любовници още от Саламанка. Версията на Дулсе Оливия, потвърдена и покварена от Сагунта, гласеше действително, че Сиерва Мария е била отвлечена в манастира, за да задоволява сатанинската похот на Кайетано Делаура, и че е заченала момче с две глави. Оргиите им, разправяше Сагунта, заразили цялата общност на кларисите.

Маркизът никога не се възстанови. Лутайки се пипнешком в тресавището на паметта, потърси убежище от ужаса и намери само спомена за Бернарда, извисен от самотата. Опита се да го прогони с нещата, които най-много мразеше у нея, зловонните й газове, отблъскващите й груби отговори, мазолестите й кокалчета, и колкото повече искаше да я принизи, толкова повече я идеализираха спомените му. Смазан от съжалението, й изпрати опипващи почвата послания в мелницата за захарна тръстика в Маатес, където смяташе, че се намира, откакто си отиде, и наистина беше там. Изпрати й повод да забрави омразата му и да се върне вкъщи, за да имат и двамата поне с кого да умрат. Поради липсата на отговор отиде да я търси.

Наложи му се да се преплува срещу течението притоците на паметта. Имението, най-доброто някога във вицекралството, бе сведено до нищо. Беше невъзможно да откриеш пътя сред буренаците. От фабриката стояха само развалините, разядените от ръжда машини, скелетите на двата последни вола, все още впрегнати в рамото на мелницата. Кладенецът на въздишките бе единственото нещо, което изглеждаше живо под сянката на кратуните. Преди да различи къщата сред вкаменения буренак на захарната плантация, маркизът долови аромата на Бернардините сапуни, който накрая се бе превърнал в естествения й мирис, и осъзна колко е нетърпелив да я види. На верандата под колонадата пред входа седеше на люлеещ се стол и ядеше какао с поглед, вперен в хоризонта, там беше. Носеше памучна розова туника и косата й все още беше влажна от скорошната баня в кладенеца на въздишките.

Маркизът я поздрави, преди да изкачи трите стъпала на входа: „Добър ден.“ Бернарда му отвърна, без да го погледне, сякаш поздравът бе от никой. Маркизът се качи на верандата и оттам обходи с един-единствен непрекъснат поглед целия хоризонт над буренака. Докъдето му стигаха очите, нямаше нищо, освен дива гора, и само кратуните на кладенеца. „Какво е станало с хората?“, попита. Бернарда, също като баща си, пак му отвърна, без да го погледне. „Отидоха си всички“, каза. „Няма жива душа на сто левги околовръст.“

Той влезе да потърси стол. Къщата беше изпоразбита и между тухлите на пода стърчаха храсти с лилави цветчета. В трапезарията стоеше старата маса със същите проядени от дървояда столове, спрелият на един и същи час от незнайно кои времена часовник и въздух, изпълнен с невидим прах, който се усещаше при дишане, обгръщаше всичко. Маркизът взе един от столовете, седна до Бернарда и й каза много тихо:

„Дойдох за вас.“

Бернарда остана невъзмутима, но едва доловимо кимна с глава. Той й разказа за положението си: самотната къща, дебнещите зад храстите роби с приготвени ножове, безкрайните нощи.

„Това не е живот“, каза.

„Никога не е било“, каза тя.

„Може би може да бъде“, каза той.

„Нямаше да ми казвате подобно нещо, ако наистина знаехте колко ви мразя“, каза тя.

„И аз винаги съм мислил, че ви мразя“, каза той, „а сега като че ли не съм съвсем сигурен.“

Тогава Бернарда му отвори душата си, за да се види в нея на дневна светлина. Разказа му как баща й я пращал под предлог да носи херингите и туршиите, как го измамили със стария номер с гледането на ръка, как се разбрали тя да го изнасили, когато той се преструвал, че не разбира, и как намислили пресметливата и безпогрешна хитрост тя да зачене със Сиерва Мария, за да го хванат за цял живот. Единственото, за което трябвало да й е благодарен, било, че не й дало сърце за последното деяние, уговорено с баща й, което било да му сипе малко опиум в супата, за да не се налага да го търпи.