Габриел Маркес - За любовта и други демони

„Спи спокойно“, й каза. „И с по-страшни врагове съм се сблъсквал.“

Абатисата бе толкова добре разположена, че го покани на прочутия благоуханен шоколад на кларисите, с анасоновите бисквитки и сладкарските чудеса, запазени за избраниците. Докато го пиеха в личната й столова, той даде указанията си за следващите стъпки. Абатисата ги прие с удоволствие.

„Нямам никакъв интерес тази клетница да е добре или зле“, каза. „Само моля Бога тя да напусне колкото се може по-скоро този манастир.“

Отецът й обеща, че ще положи цялото си старание това да стане въпрос на дни, а дано и на часове. Докато се сбогуваха в приемната, и двамата доволни, нито единият, нито другият можеше да си представи, че никога повече няма да се видят.

Така стана. Отец Акино, както го наричаха неговите енориаши, се отправи към своята черква, тъй като от доста време се молеше малко и го възмездяваше пред Бог, съживявайки всеки ден страданието на своите носталгии. Спря се при пазара, оглушен от виковете на какви ли не търговци, докато почака слънцето да се сниши, за да прекоси блатото на пристанището. Купи най-евтините сладки и отрязък от лотарията за бедни с непоправимата надежда да спечели, за да възстанови занемарения си храм. Задържа се половин час на приказка при черните матрони, които седяха като величествени идоли пред евтините занаятчийски дреболии, изложени на земята върху ютени рогозки. Към пет прекоси подвижния мост на Хетсемани, където току-що бяха окачили трупа на дебело и зловещо куче, за да се знае, че е умряло от бяс. Въздухът ухаеше на рози, а небето бе най-ведрото на света.

Кварталът на робите, на самия край на лимана, беше покъртително беден. В глинените колиби с покриви от палма хората живееха с лешоядите и прасетата, а децата пиеха вода от заблатените улици. Но това беше най-веселият квартал, с ярки цветове и лъчезарни гласове, и особено на свечеряване, когато изкарваха столовете насред улицата, за да се насладят на прохладата. Енорийският свещеник раздаде сладките на децата от лимана и си остави три за вечеря.

Храмът беше колиба от баареке 31 31 Баареке — колове и пръти, или плет, запълнени с кал и сухи треви. — Б.пр. и с покрив от горчива палма с дървен кръст на върха. Имаше пейки от дебели дъски, един-единствен олтар с един-единствен светец и дървен амвон, от който енорийският свещеник проповядваше всяка неделя на африкански езици. Свещеническата къща представляваше продължение на черквата зад главния олтар, където енорийският свещеник живееше при най-бедни условия в стая с походно легло и недодялан стол. В дъното имаше каменисто дворче с навес от лозница с презрели гроздове и трънена ограда, която го делеше от лимана. Единствената вода за пиене беше от хоросанов резервоар в един ъгъл на двора.

Стар клисар и момиче сираче на четиринайсет години, и двамата покръстени в християнството мандинги, бяха помощниците в църквата и къщата, но след службата те не бяха необходими. Преди да затвори вратата, енорийският свещеник изяде трите сладки с чаша вода и се сбогува със седящите на улицата съседи с обичайното си пожелание на кастилски:

„Лека и свята нощ да ви даде Бог на всички.“

В четири сутринта клисарят, който живееше на една пряка от черквата, удари първите камбани за единствената литургия. Преди пет, като видя, че отецът се бави, отиде да го потърси в стаята му. Нямаше го. Не го намери и в двора. Продължи да търси в махалата, защото понякога той отиваше много рано на разговори в съседните дворове. Не го намери. На неколцината явили си енориаши каза, че няма да има служба, защото не могат да намерят свещеника. В осем, когато слънцето вече напичаше, прислужващото момиче отиде да извади вода от кладенеца и там видя отец Акино да се поклаща по гръб във водата с дългите гащи, които си слагаше за спане. Това бе тъжна и много жалена смърт, и загадка, която никога не се разкри и която абатисата провъзгласи като окончателно доказателство за омразата на демона към нейния манастир.

Новината не стигна до килията на Сиерва Мария, която седеше и чакаше отец Акино с наивна надежда. Не можа да обясни на Кайетано кой е, но му предаде благодарността си за връщането на огърлиците и обещанието да я освободи. Дотогава и двамата си мислеха, че любовта им е достатъчна, за да са щастливи. Тъкмо Сиерва Мария, излъгана от отец Акино, си даде сметка, че свободата зависи единствено от тях самите. Една сутрин на зазоряване, след дълги часове целувки, помоли Делаура да не си отива. Той го прие лекомислено и се сбогува с още една целувка. Тя скочи от леглото и застана пред вратата с разперени ръце.