Габриел Маркес - За любовта и други демони

„Аз сама си сложих въжето на шията“, каза. „Но не се разкайвам. Беше прекалено да се очаква, че освен всичко, ще трябва и да обичам това бедно седмаче или вас, който станахте причина за моите нещастия.“

При все това последното стъпало на нейното падение била загубата на Худас Искариоте. Докато го търсела в други, се отдала на разюздан разврат с робите от мелницата за захарна тръстика, който именно най-много я отвращавал, преди да се реши за пръв път. Избирала ги на групи и ги изпращала в индианска нишка по междите на банановите плантации, докато медовината и какаовите блокчета напукали прелестите й, подпухнала и погрозняла, и силите не й стигнали за такова тяло. Тогава започнала да плаща. Най-напред с оропели 33 33 Оропел — тънка месингова пластина, имитираща злато; дрънкулка. — Б.пр. на най-младите, според хубостта и калибъра, а накрая с чисто злато на тези, до които се докопа. Твърде късно открила, че масово бягали в Сан Басилио де Паленке, за да се спасят от ненаситната й похот.

„Тогава разбрах, че съм способна да ги убия с мачете“, каза, без да пророни сълза. „И не само тях, а също и вас и момичето, и този използвач баща ми, и всеки, който се е изсрал в живота ми. Но вече не бях никоя, за да убивам някого.“

Замълчаха, загледани в спускащия се над буренака мрак. Тропот на далечни животни се дочу от хоризонта и глас на безутешна жена ги назова с имената им, едно по едно, докато падна нощта. Маркизът въздъхна:

„Сега виждам, че няма за какво да ви благодаря.“

Стана, без да бърза, върна стола на мястото му и си тръгна, без да се сбогува и без лъч светлина. Единственото, което се откри от него, две лета по-късно, на една пътека за никъде, бе скелетът, оглозган от лешояди.

Мартина Лаборде този ден бродира цялата сутрин, за да довърши едно изостанало ръкоделие. Обядва в килията на Сиерва Мария и после отиде в своята за сиестата. Следобед, вече при последните бодове, й заговори със странна тъга.

„Ако някога излезеш от този затвор или аз изляза първа, спомняй си винаги за мен“, й каза. „Това ще бъде единствената ми радост.“

Сиерва Мария го разбра едва на другия ден, когато надзирателката я събуди с викове, защото Мартина не осъмна в килията си. Бяха претърсили манастира из основи и не намериха и следа. Единствената вест от нея беше хартийка, написана с изящния й почерк, която Сиерва Мария намери под възглавницата: Ще се моля по три пъти на ден да бъдете много щастливи .

Беше все още зашеметена от изненадата, когато влезе абатисата с викарията и други пеши преподобия, и с патрул стражи, въоръжени с мускети. Протегна разтреперена от гняв ръка да докосне Сиерва Мария и й извика:

„Ти си съучастница и ще бъдеш наказана.“

Момичето вдигна свободната си ръка с решителност, която закова абатисата на мястото й.

„Видях ги да излизат“, каза.

Абатисата остана изумена.

„Не беше ли сама?“

„Бяха шест“, каза Сиерва Мария.

Не изглеждаше възможно, а още по-малко да излязат през терасата, откъдето единственият път за бягство беше укрепеният двор. „Имаха крила на прилеп“, каза Сиерва Мария, размахвайки ръце. „Разтвориха ги на терасата, взеха я и полетяха, полетяха до другия край на морето.“ Капитанът на патрула се прекръсти ужасен и падна на колене.

„Пречиста Дево Марийо“, каза.

„Непорочно заченала“, казаха в хор.

Това беше съвършено бягство, планирано от Мартина до най-малките подробности в абсолютна тайна, откакто разбра, че Кайетано прекарва нощите в манастира. Единственото, което не предвиди, или не му отдаде значение, бе, че трябваше да затвори отвътре входа на канала, за да избегне всяко подозрение. Разследващите бягството го намериха отворен, проучиха го, разкриха истината и го зазидаха веднага от двете му страни. Сиерва Мария бе преместена насила в килия с катинар в павилиона на погребаните живи. Тази нощ Кайетано си изпотроши юмруците, докато се опитваше да събори преградата на тунела.

Повлечен от умопомрачителна сила, хукна да търси маркиза. Блъсна вратата, без да чука, и влезе в пустата къща, чиято светлина отвътре бе същата като отвън, защото варосаните стени изглеждаха прозрачни от ясната луна. Чистотата, подредбата на мебелите, цветята в лехите, всичко бе съвършено в изоставената къща. Скърцането на пантите разлая мастифите, но Дулсе Оливия ги накара да млъкнат веднага с военна заповед. Кайетано я видя в зелените сенки на двора, красива и проблясваща, с туниката на маркизата и коса, закичена с живи, безумно ухаещи камелии, и вдигна ръка с кръстния знак на палеца и показалеца.