Габриел Маркес - За любовта и други демони

„Цяла една госпожица маркиза с шапка на мариторнес 20 20 Мариторнес — проста, груба и грозна слугиня от романа „Дон Кихот“, чието име е станало нарицателно. — Б.пр. “, каза. „Сатаната знае какво прави.“

Беше минала оттам в девет сутринта, на път за приемната, и се бе спряла в градината да обсъди със зидарите цената на един водопровод, но не видя момичето, седнало на каменната пейка. Не го видяха и други монахини, които трябваше да са минали оттам многократно. Двете послушнички, които й взеха пръстена, се заклеха, че не са я видели, когато минали оттам, след като изпели втората молитва.

Абатисата тъкмо се бе събудила от сиестата, когато чу песен от един-единствен глас, изпълнил пределите на манастира. Дръпна връвта, която висеше до леглото й, и една послушничка се появи мигновено в сумрака на стаята. Абатисата я попита кой пее с такава вещина.

„Момичето“, каза послушничката.

Все още сънена, абатисата промърмори: „Какъв красив глас.“ И веднага подскочи:

„Кое момиче!“

„Не знам“, каза й послушничката. „Едно, което от сутринта всява оживление в задния двор.“

„Пресвето Тайнство!“, извика абатисата.

Скочи от леглото. Прекоси манастира като стрела и стигна до двора на прислугата, водейки се по гласа. Сиерва Мария пееше, седнала на една скамейка, с коса, разстлана по земята, насред омагьосаната прислуга. Щом видя абатисата, престана да пее. Абатисата вдигна разпятието, което носеше окачено на врата си.

„Пречиста Дево Марийо“, каза.

„Непорочно заченала“, казаха всички.

Абатисата размаха разпятието като оръжие срещу Сиерва Мария. „Vade retro“ 21 21 Махни се; назад (лат.). — Б.пр. , извика. Слугите отстъпиха и оставиха момичето само на мястото му, с втренчен поглед и нащрек.

„Изчадие на Сатаната“, извика абатисата. „Направило си се невидимо, за да ни заблудиш.“

Не успяха да я накарат да каже и дума. Една послушничка понечи да я отведе за ръка, но абатисата я спря ужасена. „Не я докосвай“, извика. И после към всички:

„Никой да не я докосва.“

Накрая я отведоха със сила, ритаща и хапеща въздуха като куче, до последната килия в павилиона на затвора. По пътя забелязаха, че е изцапана с изпражненията си, и я измиха, плискайки кофи вода върху нея в обора.

„Толкова манастири в този град и господин епископът ни праща лайната“, възнегодува абатисата.

Килията беше обширна, с груби стени и много висок таван с гъсто проядена от термитите дърворезба. До единствената врата имаше единичен прозорец с пречки от струговано дърво и капаци, залостени с желязно резе. На стената в дъното, която гледаше към морето, имаше друг висок прозорец, прокълнат с кръстосани дъски. Леглото представляваше основа от хоросан с дюшек от платно, пълен със слама и износен от употреба. Имаше каменна пейка за сядане и зидана маса, която служеше едновременно за олтар и умивалник, под самотно разпятие, заковано на стената. Там оставиха Сиерва Мария, подгизнала до плитката и трепереща от страх, под грижите на надзирателка, обучена да спечели хилядолетната война с демона.

Седна на леглото, загледана в железните пръти на бронираната врата, и така я намери слугинята, която й занесе чинията със закуска в пет следобед. Не помръдна. Слугинята се опита да й свали огърлиците, но тя я сграбчи за китката и я принуди да ги пусне. За протоколите на манастира, които започнаха да се съставят тази вечер, слугинята заяви, че някаква сила от онзи свят я повалила.

Момичето остана неподвижно, докато вратата се затвори и се чу дрънченето на веригата и двете превъртания на ключа в катинара. Погледна какво има за ядене: някакви остатъци от пушено месо, питка касабе и кратунка шоколад. Опита касабето, сдъвка го и го изплю. Легна по гръб. Чу пъхтенето на морето, дъждовния вятър, първите гръмотевици на все по-приближаващия се сезон. Призори на следващия ден, когато отново дойде слугинята със закуската, я намери заспала върху туфите слама на дюшека, който беше разкъсала със зъби и нокти.

За обяд се остави доброволно да я отведат в трапезарията на монахините без обет за уединение. Беше просторен салон, с висок свод и големи прозорци, през които стремително нахлуваше светлината на морето и се чуваше много близо грохотът на скалистите брегове. Двайсет послушнички, повечето млади, седяха на двойна редица от груби маси. Имаха одежди от прост етамин и остригани глави, бяха весели и простодушни и не криеха вълнението си, че ядат казармената си дажба на една и съща маса с една обсебена.