Габриел Маркес - За любовта и други демони

„Сънувах я.“

„Как можа да сънуваш човек, когото никога не си виждал?“, попита го епископът.

„Беше креолска маркизка на дванайсет години с коса, която се влачеше след нея като мантия на кралица“, каза. „Как можеше да е друга?“

Епископът не беше мъж на небесни видения, нито на чудеса и изтезания. Неговото царство бе на този свят. Така че невярващо поклати глава и продължи да се храни. Делаура подхвана четенето по-внимателно. Когато епископът се нахрани, му помогна да седне на люлеещия се стол. Вече блажено настанен, епископът каза:

„Сега вече ми разкажи съня си.“

Беше много просто. Делаура бе сънувал, че Сиерва Мария седи пред прозореца към снежно поле, къса и яде едно по едно зърната от грозд, който държи в скута си. Всяко зърно, което откъсвала, веднага отново пораствало на грозда. В съня било ясно, че момичето стои от много години пред този безкраен прозорец и се опитва да изяде грозда, и че не бърза, защото знае, че в последното зърно е смъртта.

„Най-странното“, каза Делаура, „е, че прозорецът, през който гледаше полето, беше същият като в Саламанка през онази зима, когато валя три дни и агнетата умряха, задушени в снега.“

Епископът остана впечатлен. Познаваше и обичаше твърде много Кайетано Делаура, за да не взима предвид загадките на сънищата му. Мястото, което заемаше както в диоцеза, така и в чувствата му, бе заслужил истински с многото си способности и добрия си характер. Епископът затвори очи, за да дремне трите минути вечерна сиеста.

Междувременно Делаура вечеря на същата маса, преди да кажат заедно вечерните си молитви. Не бе свършил, когато епископът се протегна в люлеещия се стол и взе решението на живота си:

„Заеми се със случая.“

Каза го, без да отваря очи, и изхърка лъвски. Делаура се нахрани и седна в обичайния си стол под разцъфналите пълзящи растения. Тогава епископът отвори очи.

„Не ми отговори“, му каза.

„Помислих, че сте го казали насън“, каза Делаура.

„Сега го повтарям буден“, каза епископът. „Възлагам ти здравето на момичето.“

„Това е най-странното, което някога ми се е случвало“, каза Делаура.

„Искаш да кажеш, че не?“

„Не съм екзорсист, отче мой“, каза Делаура. „Нямам характера, нито образованието, нито познанията, за да претендирам такова нещо. И освен това, нали знаем, че Бог ми е отредил друг път.“

Така беше. С намесата на епископа Делаура беше в списъка на тримата кандидати за поста пазител на сефарадските фондове в библиотеката на Ватикана. Но беше първият път, когато се споменаваше помежду им, макар че и двамата го знаеха.

„Още повече“, каза епископът. „Случаят на момичето, доведен до добър край, може да се окаже тласъкът, който ни липсва.“

Делаура си даваше сметка за своята непохватност в общуването с жени. Изглеждаха му надарени с някакво непостижимо умение на разума да вървят без препъване сред случайностите на живота. Самата мисъл за среща дори с такова беззащитно същество като Сиерва Мария вледеняваше потта на ръцете му.

„Не, сеньор“, реши. „Не се чувствам способен.“

„Не само, че си“, възрази епископът, „но и имаш в излишък това, което на всеки друг не би достигнало: вдъхновението.“

Това бе твърде силна дума, за да не е последна. Въпреки това епископът не го заплаши да приеме веднага, а му даде известно време за размисъл, до след скръбта на Страстната седмица, която започваше този ден.

„Иди да видиш момичето“, му каза. „Проучи случая основно и ми докладвай.“

Ето така Кайетано Алсино дел Еспириту Санто Делаура и Ескудеро, на навършени трийсет и шест години, влезе в живота на Сиерва Мария и в историята на града. Бе учил при епископа в прочутата му катедра по богословие в Саламанка, където се дипломира с най-високи почести от випуска си. Беше убеден, че баща му е пряк потомък на Гарсиласо де ла Вега 22 22 Гарсиласо де ла Вега (ок. 1498–1536) — един от най-значителните поети от Златния век на испанската литература. — Б.пр. , към когото изпитваше почти религиозно преклонение, и го съобщаваше веднага. Майка му беше креолка от Сан Мартин де Лоба, в провинция Момпокс, емигрирала в Испания с родителите си. Делаура не смяташе, че е взел нещо от нея, докато не дойде в Ново Кралство Гранада 23 23 Ново Кралство Гранада , или Кралство Нова Гранада — името на Колумбия през колониалния период. — Б.пр. и не разпозна наследените си носталгии.

Още от първия си разговор с него в Саламанка епископ Де Касерес и Виртудес се бе почувствал пред една от тези редки ценности, които красяха християнството на неговото време. Беше ледена февруарска сутрин и през прозореца се виждаха снежните полета, а в дъното редицата тополи при реката. Този зимен пейзаж щеше да се превърне в рамка на повтарящ се сън, който щеше да преследва младия богослов през остатъка от живота му.