Габриел Маркес - За любовта и други демони

„Разкажете ми всичко.“

Тогава маркизът му разказа: посещението си при епископа, копнежа си да се моли, сляпата си решителност, безсънната нощ. Беше капитулация на стар християнин, който не си запази нито една тайна за собствено удоволствие.

„Убеден съм, че беше Божия заповед“, завърши.

„Искате да кажете, че сте си възвърнали вярата“, каза Абренунсио.

„Човек никога не престава да вярва напълно“, каза маркизът. „Съмнението остава.“

Абренунсио го разбра. Винаги бе мислил, че да престанеш да вярваш оставя незаличим белег на мястото, където е била вярата, който не позволява тя да бъде забравена. Това, което му се струваше необяснимо, беше да подложиш дъщеря си на наказанието на екзорсистите.

„Между това и магиите на негрите няма голяма разлика“, каза. „И още по-лошо, защото негрите стигат най-много до принасяне на петли в жертва на боговете си, докато Светата инквизиция изпитва наслаждение да разкъсва невинни с коне или да ги пече живи на публично зрелище.“

Участието на монсеньор Кайетано Делаура в срещата с епископа му се стори зловещ признак. „Той е палач“, каза без заобикалки. И потъна в учено изброяване на древни аутодафета срещу психичноболни, екзекутирани като обсебени или еретици.

„Мисля, че да бъде убита щеше да е по-християнско, отколкото да е погребана жива“, заключи.

Маркизът се прекръсти. Абренунсио го погледна, треперещ и призрачен в траурните си тафти, и отново видя в очите му светулките на несигурността, които се бяха родили с него.

„Извадете я оттам“, му каза.

„Само това искам, откакто я видях да върви към павилиона на погребаните живи“, каза маркизът. „Но не се чувствам достатъчно силен да се противопоставя на Божията воля.“

„Ами чувствайте се“, каза Абренунсио. „Може би Бог един ден ще ви благодари за това.“

Тази вечер маркизът поиска аудиенция при епископа. Написа я собственоръчно с объркан текст и детски почерк и я връчи лично на вратаря, за да е сигурен, че ще стигне до получателя си.

Епископът бе уведомен в понеделник, че Сиерва Мария е подготвена за прогонването на демоните. Беше свършил със закуската на терасата си с жълти камбанки и не обърна особено внимание на съобщението. Ядеше малко, но толкова бавно, че можеше да проточи обреда три часа. Седнал срещу него, отец Кайетано Делаура му четеше с добре поставен глас и леко театрален стил. И двете неща отиваха на книгите, които самият той избираше по свой вкус и преценка.

Старият дворец бе прекалено голям за епископа, който се задоволяваше с приемната и спалнята, и откритата тераса, където си правеше сиестата и се хранеше, докато настъпеше дъждовният сезон. В срещуположното крило се намираше официалната библиотека, която Кайетано Делаура бе основал, обогатил и поддържал с опитна ръка и която бе смятана за времето си за една от най-добрите в Индиите. Останалата част от сградата бяха единайсет затворени стаи, където се трупаха останки от два века.

Освен монахинята на смяна, която прислужваше на масата, Кайетано Делаура беше единственият, който имаше достъп до дома на епископа по време на храненията, и не заради неговите лични привилегии, както се говореше, а заради качествата му на четец. Нямаше никакъв определен пост, нито друга длъжност, освен тази на библиотекар, но на практика беше смятан за викарий поради близостта му с епископа и никой не си представяше, че негово преосвещенство взима каквото и да било важно решение без него. Личната му килия беше в съседна сграда, която се свързваше с двореца отвътре и в която се намираха канцелариите и стаите на служителите на диоцеза, и тези на половин дузина монахини, обслужващи домакинството на епископа. Но истинският му дом беше библиотеката, където работеше и четеше до четиринайсет часа на ден и където имаше войнишко легло, на което да легне, когато сънят го изненадаше.

Новостта в този исторически следобед беше, че Делаура се запъна няколко пъти в четенето. И още по-необикновено, че прескочи цяла страница по грешка, и продължи да чете, без да забележи. Епископът се вгледа в него през миниатюрните си очила на алхимик, докато премина на следващата страница. Тогава го прекъсна, развеселен:

„За какво мислиш?“

Делаура се стресна.

„Трябва да е от жегата“, каза. „Защо?“

Епископът продължи да го гледа в очите. „Със сигурност е нещо повече от жегата“, каза му. И повтори със същия тон: „За какво мислеше?“

„За момичето“, каза Делаура.

Не направи никакво уточнение, тъй като от посещението на маркиза за тях нямаше друго момиче на света. Бяха говорили много за него. Бяха преглеждали заедно хрониките за обсебени от демона и спомените на светците екзорсисти. Делаура въздъхна: