Габриел Маркес - За любовта и други демони

Сиерва Мария седеше близо до главната врата между две разсеяни надзирателки и едва опитваше храната. Бяха й сложили същата роба като на послушничките и все още мокрите пантофи. Никой не я погледна, докато ядяха, но накрая много послушнички я наобиколиха, за да разгледат герданите й. Една от тях се опита да й ги вземе. Сиерва Мария се разлюти. С един тласък се освободи от надзирателките, които се опитаха да я усмирят. Качи се на масата, побягна от единия край до другия, крещейки като истинска обсебена в бъркотия при абордаж. Изпочупи всичко, което й се изпречи на пътя, скочи през прозореца и изпотроши беседките в двора, разбуни кошерите и събори тарабите на оборите и оградите на птичарниците. Пчелите се разхвърчаха и животните, в лудо препускане, с панически вой нахлуха чак в спалните на схимонахините.

Оттогава не се случи нищо, което да не бъде приписано на магията на Сиерва Мария. Няколко послушнички заявиха за протоколите, че лети с прозрачни криле, които издават призрачно жужене. Бяха необходими два дни и отряд роби, за да приберат добитъка, да закарат пчелите до питите им и да сложат къщата в ред. Тръгна слух, че свинете са отровени, че водите предизвикват предвещаващи видения, че една от уплашените кокошки излетяла над покривите и изчезнала зад хоризонта в морето. Но ужасите на кларисите бяха противоречиви, защото въпреки превземките на абатисата и личните страховете на всяка, килията на Сиерва Мария се превърна в средоточие на всеобщото любопитство.

Вечерният час за схимонахините действаше от вечернята, в седем вечерта, до първите камбани за службата в шест. Светлините се загасваха и оставаха само тези в малкото килии, на които бе разрешено. При все това никога животът в манастира не бе бил толкова оживен и свободен, както тогава. По коридорите имаше движение на сенки, накъсан шепот и сдържани смехове. В килиите, в които човек най-малко можеше да си представи, се играеше както на карти с испанска колода, така и с подправени зарове, и се пиеха тайни ликьори, и се пушеше тютюн, свиван скришом, откакто Хосефа Миранда го забрани в отделението на схимонахините. Едно обсебено от демона момиче в манастира имаше обаянието на непознато приключение.

Дори най-праведните монахини се измъкваха от отделението след камбаните за прибиране и отиваха на групи по две или три да говорят със Сиерва Мария. Тя ги посрещна на нокти, но скоро се научи да ги управлява според настроението на всяка една и на всяка нощ. Често искане беше да им служи за връзка с дявола, за да го моли за невъзможни услуги. Сиерва Мария имитираше задгробни гласове, гласове на обезглавени, гласове на сатанински изчадия и много от монахините повярваха на нейните хитрости и ги потвърдиха като истински в протоколите. Патрул от предрешени монахини нападна килията една злощастна нощ, запуши устата на Сиерва Мария и й отне свещените огърлици. Бе нетрайна победа. В бързането при бягството командващата похищението се спъна в тъмните стълби и си счупи черепа. Другарките й не намериха миг покой, докато не върнаха на стопанката им откраднатите огърлици. Никой повече не смути нощите на килията.

За маркиза на Касалдуеро това бяха дни на траур. Повече време му отне да затвори момичето, отколкото да се разкае за своето усърдие, и получи спазъм на тъга, от който никога не се възстанови. Обикаля в продължение на часове около манастира, питайки се зад кой от неизброимите му прозорци стои Сиерва Мария и мисли за него. Когато се върна вкъщи, свари Бернарда в двора, под прохладата на ранната вечер. Разтърси го предчувствието, че ще го попита за Сиерва Мария, но тя едва го погледна.

Пусна мастифите и си легна в хамака в спалнята с надеждата за вечен сън. Но не можа. Пасатите бяха преминали и бе знойна нощ. Тресавищата бълваха всякакви зашеметени от жегата влечуги и облаци кръвожадни комари и трябваше да се горят кравешки изпражнения в спалните, за да ги прогонват. Душите потъваха в съня. Първият за годината дъжд по това време се чакаше със същото нетърпение, с което щяха да се молят шест месеца по-късно никога повече да не вали.

Едва пукна зората, и маркизът отиде у Абренунсио. Още не беше седнал, когато усети предварително огромното облекчение да сподели болката си. Пристъпи към въпроса си без предисловия:

„Оставих момичето в «Света Клара».“

Абренунсио не разбра и маркизът се възползва от объркването му за следващия удар.

„Ще й гонят демоните“, каза.

Лекарят си пое дълбоко въздух и каза с впечатляващо спокойствие: