Габриел Маркес - За любовта и други демони

„Тук са забранени шапките“, каза.

Задържа я у себе си. Маркизът понечи да й даде и куфарчето и тя не го прие. „Нищо няма да й трябва.“

Лошо прикрепената плитка се разви почти до земята. Вратарката не повярва, че е естествена. Маркизът се опита да я навие. Момичето го отстрани и си я оправи само със сръчност, която изненада вратарката.

„Трябва да й се отреже“, каза.

„Това е обет към Пресветата Дева до деня, в който се омъжи“, каза маркизът.

Вратарката отстъпи пред основанието. Хвана момичето за ръка, без да му даде време за сбогуване, и го вкара през вратата. Понеже глезенът го болеше при ходене, момичето си свали левия чехъл. Маркизът я видя да се отдалечава, куцайки с босия крак, и с чехъл в ръка. Напразно почака в някакъв необикновен миг на милост тя да се обърне да го погледне. Последният спомен, който му остана от нея, бе, когато прекоси галерията в двора, влачейки наранения си крак, и изчезна в павилиона на погребаните живи.

Манастирът „Света Клара“ беше квадратна сграда срещу морето, с три етажа многобройни еднакви прозорци и галерия от полукръгли арки около дива и тъмна градина. Имаше каменна пътека между бананови дървета и диви папрати, стройна палма, която бе израсла по-високо от терасите на покрива, търсейки светлината, и исполинско дърво, от което висяха лиани ванилия и низове орхидеи. Под дървото имаше езеро с мъртви води и ограда от ръждясало желязо, където правеха циркови номера пленените папагали ара.

Манастирът беше разделен от градината на два различни блока. Вдясно се намираха трите етажа на погребаните живи, почти несмущавани от пъхтенето на прибоя в скалите и молитвите и химните в часовете за молитви. Този блок се свързваше с параклиса чрез вътрешна врата, за да могат схимонахините да влизат в хора, без да минават през централния кораб, и да присъстват на богослуженията, и да пеят зад решетка, която им позволяваше да виждат, без да бъдат виждани. Великолепният резбован таван от благородна дървесина, който се повтаряше в небесата на целия манастир, бе изработен от испански резбар, който му посветил половин живот срещу правото да бъде погребан в ниша на главния олтар. Беше там, притиснат зад мраморните плочи, с почти два века абатиси и епископи и други високопоставени люде.

Когато Сиерва Мария влезе в манастира, схимонахините бяха осемдесет и две испанки, всички с прислугата си, и трийсет и шест креолки от знатните семейства на вицекралството. След като дадяха обет за бедност, мълчание и целомъдрие, единствената връзка, която имаха с външния свят, бяха редките посещения в приемна с дървени решетки, през които минаваше гласът, но светлината не. Намираше се до вратата с въртящото се чекмедже и правото на ползване беше регламентирано и ограничено, и винаги в присъствието на слушател.

Вляво от градината се намираха занималните, работилници по всичко, с многолюдно население от послушнички и учителки по занаяти. Там беше магерницата, с огромна кухня със зидани печки на дърва, кланица и голяма пещ за хляб. В дъното имаше двор, вечно в кал от отпадъчните води, където съжителстваха няколко семейства роби, и накрая там се намираха оборите, кошарата за кози, кочината, градината и пчелинът, където се отглеждаха всички животни и растения, които бяха необходими за добрия живот.

В края на всичко, възможно най-далече и забравен от Бога, стоеше самотен павилион, който в продължение на шейсет и осем години служи за затвор на Инквизицията и продължаваше да бъде за заблудени монахини от ордена на света Клара. Тъкмо в последната килия на това затънтено място на забравата затвориха Сиерва Мария, на деветдесет и третия ден, откакто бе ухапана от кучето, и без никакъв симптом на бяс.

Вратарката, която я бе отвела за ръка, видя в края на коридора една послушница, която отиваше към кухните, и й каза да я заведе при абатисата. Послушницата реши, че не е разумно да подлага на шума на прислугата толкова крехко и добре облечено момиче, и го сложи да седне на една от каменните пейки в градината, за да го вземе по-късно. Но го забрави на връщане.

Две послушници, които минаха после, се заинтересуваха от огърлиците и пръстените й и я попитаха коя е. Тя не отговори. Попитаха я знае ли испански, но беше все едно, че говорят с мъртвец.

„Глухоняма е“, каза по-младата послушница.

„Или немкиня“, каза другата.

По-младата започна да се държи с нея все едно, че й липсват всичките пет сетива. Разви плитката й, която носеше навита на врата си, и я измери с педи. „Почти четири“, каза, убедена, че момичето не я чува. Започна да я разплита, но Сиерва Мария я заплаши с поглед. Послушницата го издържа и й се изплези.