Габриел Маркес - За любовта и други демони

Дворецът, където живееше, беше най-старият в града, с два етажа огромни порутени помещения, от които епископът не заемаше и половината от единия. Намираше се до катедралата и имаше с нея обща вътрешна галерия с почернели арки и двор с разрушен кладенец сред пустинни храсталаци. Дори величествената фасада от дялан камък и монолитните му дървени порти издаваха разрухата на изоставянето.

Маркизът беше посрещнат на главния вход от един дякон индианец. Раздаде скромна милостиня на групите просяци, които се влачеха из входа, и влезе в прохладния сумрак на къщата точно когато в катедралата огромните камбани удариха четири следобед и отекваха в корема му. Централният коридор беше толкова тъмен, че следваше дякона, без да го вижда, мислейки за всяка стъпка, за да не се сблъска със зле поставени статуи и изпречили се развалини. В края на коридора имаше малко преддверие, по-добре осветено от едно прозорче. Там дяконът спря, направи жест на маркиза да седне и да чака, и продължи през съседната врата. Маркизът остана прав пред главната стена и се зае да проучва маслен портрет на млад военен в парадната униформа на кралските знаменосци. Едва когато прочете бронзовата плоча на рамката, си даде сметка, че това е портрет на епископа като млад.

Дяконът отвори вратата, за да го покани да влезе, и на маркиза не му се наложи да се движи, за да види отново епископа с четирийсет години по-стар, отколкото на портрета. Беше много по-едър от това, което се говореше, дори прегърбен от астмата и смазан от жегата. По него се стичаше пот на вади и много бавно се поклащаше във филипински люлеещ се стол, веейки си едва-едва с палмово ветрило, и с приведено напред тяло, за да диша по-добре. Носеше селски цървули и груба платнена риза, протрита тук-там поради злоупотребите със сапуна. Искреността на неговата бедност се забелязваше от пръв поглед. Но най-забележителното беше чистотата на очите му, обяснима само с някаква привилегия на душата. Престана да се люлее веднага щом видя маркиза на вратата, и му направи сърдечен знак с ветрилото да седне.

„Влез, Игнасио“, му каза. „Чувствай се като у дома си.“

Маркизът си изтри в панталоните потта от ръцете, влезе през вратата и се озова на открита тераса, под балдахин от жълти камбанки и висящи папрати, откъдето се виждаха камбанариите на всички черкви, червените покриви на знатните домове, приспаните от жегата гълъбарници, военните укрепления, очертани на фона на стъкленото небе, и знойното море. Епископът протегна съвсем целенасочено ръката си на войник и маркизът целуна пръстена му.

Поради астмата дишането му бе дълбоко и каменисто и думите му бяха накъсани от ненавременни въздишки и дрезгава и кратка кашлица, но нищо не се отразяваше на красноречието му. Веднага поде лесен разговор за всекидневни дреболии. Седнал срещу него, маркизът бе благодарен за това утешително въведение, толкова богато и обширно, че бяха изненадани от камбаните в пет. Беше повече от звук, беше разтърсване, от което следобедната светлина затрептя и небето се изпълни с подплашени гълъби.

„Ужасно е“, каза епископът. „Всеки час отеква във вътрешностите ми като земетресение.“

Изречението изненада маркиза, защото бе същото, което си помисли той, когато удари четири. На епископа съвпадението му се стори естествено. „Мислите не са ничии“, каза. Нарисува с показалеца си поредица от непрекъснати кръгове във въздуха и заключи:

„Летят наоколо, като ангелите.“

Една монахиня прислужница донесе кана с две дръжки, пълна с нарязани плодове в гъсто вино, и купа с димящи води, които изпълниха въздуха с миризма на лекарство. Епископът вдиша парата със затворени очи и когато изплува от екстаза, беше друг: абсолютен господар на властта си.

„Повикахме те да дойдеш“, каза на маркиза, „защото знаем, че имаш нужда от Бог, а се правиш на разсеян.“

Гласът бе загубил органовите си тоналности, а очите си възвърнаха земния блясък. Маркизът изпи на един дъх половината си чаша вино, за да влезе в тон.

„Ваше преосвещенство сигурно знае, че влача най-голямото нещастие, което може да понесе едно човешко същество“, каза с обезоръжаващо смирение. „Престанах да вярвам.“

„Знаем, синко“, отвърна епископът без изненада. „Как да не го знаем!“

Каза го с известна радост, защото и той, когато беше кралски знаменосец в Мароко, бе загубил вяра на двайсет години сред грохота на една битка. „Това бе внезапната увереност, че Бог е престанал да съществува“, каза. Ужасен, той се отдал на живот в молитва и покаяние.