Габриел Маркес - За любовта и други демони

„Вярно е“, й отговори той, „но ще направиш добре да не го вярваш.“

Щастлив от хубавите новости, маркизът започна да мисли за пътуване до Севиля, за да се възстанови Сиерва Мария от премълчаните си мъки и да завърши обучението си за света. Датите и посоката вече бяха уговорени, когато Каридад дел Кобре го събуди от сиестата с жестоката новина:

„Горкото ми момиче, сеньор, вече се превръща в куче.“

Извикан по спешност, Абренунсио опроверга народното суеверие, че побеснелите накрая се превръщат в животното, което ги е ухапало. Установи, че момичето има лека треска, и макар че тя се смяташе за болест сама по себе си, а не за симптом на други болести, не я подмина. Предупреди натъжения сеньор, че детето не е застраховано от никакво заболяване, тъй като едно ухапване от куче, било то бясно или не, не предпазва от нищо. Както винаги, единственият начин бе да се чака. Маркизът го попита:

„Това ли е последното, което можете да ми кажете?“

„Науката не ми е дала средства да ви кажа нищо повече“, отвърна му лекарят със същата горчивина. „Но ако не се доверявате на мен, остава ви още една възможност: доверете се на Бог.“

Маркизът не разбра.

„Щях да се закълна, че сте неверник“, каза.

Лекарят дори не се обърна да го погледне:

„Какво повече бих могъл да искам, сеньор.“

Маркизът не се довери на Бог, а на всеки, който му даваше някаква надежда. В града имаше още трима дипломирани лекари, шестима аптекари, единайсет бръснари, които пускаха кръв, и неизброимо количество знахари и самозванци в изкуството на магията, въпреки че Инквизицията беше осъдила хиляда и триста на различни наказания в последните петдесет години и бе екзекутирала седем на кладата. Един млад лекар от Саламанка отвори затворената рана на Сиерва Мария и й сложи някакви разяждащи лапи, за да изтегли застоялите течности. Друг опита същото с пиявици на гърба. Един бръснар й проми раната със собствената й урина, а друг я накара да си я изпие. За две седмици беше изтърпяла по две бани с билки и две успокояващи клизми на ден и я бяха довели до ръба на агонията с отвари от естествен антимон и други смъртоносни запарки.

Треската отстъпи, но никой не се осмели да обяви, че бесът е предотвратен. Сиерва Мария чувстваше, че умира. В началото бе устояла с непокътната гордост, но след две седмици без никакъв резултат имаше огнена язва на глезена, кожа на мехури от синапени лапи и изгарящи церове и стомах като жива рана. Бе минала през всичко: световъртежи, конвулсии, спазми, бълнувания, изпускане на червата и на пикочния мехур, и се търкаляше по земята, виейки от болка и ярост. Дори най-смелите знахари я изоставиха на съдбата й, убедени, че е луда или обсебена от демоните. Маркизът беше загубил всякаква надежда, когато се появи Сагунта с ключовете на свети Хуберт.

Това бе краят. Сагунта си съблече чаршафите и се намаза с индиански мазила, за да разтърка тялото си с това на голото момиче. То се съпротивлява с крака и ръце, въпреки крайната си слабост, и Сагунта го принуди чрез сила. Бернарда чу от стаята си безумните вопли. Изтича да види какво става и свари Сиерва Мария да рита с крака на пода и Сагунта върху нея, обвита в медното море на косата й, да вие молитвата на свети Хуберт. Нашиба ги и двете с въжетата на хамака. Първо на земята, стреснати от изненадата, а после, гонейки ги из ъглите, докато остана без дъх.

Епископът на диоцеза, дон Торибио де Касерес и Виртудес, разтревожен от обществения скандал с побъркванията и бълнуванията на Сиерва Мария, извика маркиза, без да уточнява причина, дата или час, което бе изтълкувано като знак за изключителна спешност. Маркизът надмогна несигурността и отиде същия ден, без да извести за себе си.

Епископът пое поста си, когато маркизът вече се бе оттеглил от обществения живот, и почти не се бяха срещали. Освен това беше мъж, осъден от лошото си здраве, с гръмогласно тяло, което не му позволяваше да се обслужва сам, и разяден от злокачествена асма, която поставяше на изпитание вярванията му. Не бе присъствал на многобройни важни обществени събития, отсъствието му от които беше необяснимо, а на малкото, на които ходеше, спазваше такова разстояние, че малко по малко се превръщаше в нереално същество.

Маркизът го бе виждал понякога, винаги отдалече и публично, но споменът, който пазеше за него, му остана от една съвместна литургия, на която присъства под балдахин и носен на носилка от сановници на правителството. Поради огромното си тяло и пищността на одеждите си на пръв поглед изглеждаше като исполински старец, но голобрадото лице с точни черти, със странни зелени очи, пазеше непокътната една красота без възраст. На височината на носилката имаше магичен ореол на върховен понтифекс, а които го познаваха отблизо, го чувстваха и в блясъка на мъдростта му и съзнанието му за власт.