Габриел Маркес - За любовта и други демони

„Докато Бог се смили над мен и ми посочи пътя на призванието“, завърши. „Така че същественото е не дали ти вярваш, а дали Бог продължава да вярва в теб. А в това няма съмнение, защото тъкмо Той в своята безкрайна грижа ни осени да ти предложим това успокоение.“

„Исках да понеса нещастието си мълчаливо“, каза маркизът.

„Значи много неуспешно си го направил“, каза епископът. „Публична тайна е, че бедното ти момиче се търкаля по земята, жертва на неприлични конвулсии, и лае на идолопоклоннически език. Не са ли това безпогрешни симптоми за демонично обсебване?“

Маркизът беше ужасен.

„Какво искате да кажете?“

„Че сред многобройните си уловки демонът много често приема вид на нечестива болест, за да се вмъкне в някое невинно тяло“, каза. „А щом веднъж е вътре, няма човешка сила, способна да го накара да излезе.“

Маркизът обясни медицинските превратности на кучешкото ухапване, но епископът все намираше обяснение в своя полза. Попита нещо, което без съмнение прекрасно знаеше:

„Знаеш ли кой е Абренунсио?“

„Беше първият лекар, който прегледа детето“, каза маркизът.

„Исках да го чуя от твоята уста“, каза епископът.

Разклати звънче, което държеше на достъпно място, и запазен, около трийсетгодишен свещеник се появи мигновено, като пуснат от бутилка дух. Епископът го представи като отец Кайетано Делаура, нищо повече, и го накара да седне. Носеше домашно расо за жегата и същите цървули като на епископа. Беше напрегнат, блед, с живи очи и много черна коса с бял кичур на челото. Късото му дишане и трескавите му ръце не изглеждаха като на щастлив човек.

„Какво знаем за Абренунсио?“, попита го епископът.

На отец Делаура не му се наложи да мисли.

„Абренунсио де Са Перейра Као“, каза, сякаш произнасяше името буква по буква. И веднага се обърна към маркиза: „Обърнали ли сте внимание, сеньор маркизе, че последното презиме означава куче на езика на португалците?“

Строго погледнато, продължи Делаура, не се знаело дали това е истинското му име. Според досието на Светата инквизиция бил португалски евреин, изгонен от полуострова и приютен тук от един благодарен губернатор, на когото излекувал херния две либри с пречистващите води от Турбако. Говори за магическите му рецепти, за самонадеяността, с която предсказваше смъртта, за предполагаемата му педерастия, за разпътните му книги, за живота му без Бог. Но единственото отправено му конкретно обвинение било, че е възкресил някакъв шивач кърпач от Хетсемани. Намерили се сериозни доказателства, че вече бил мъртъв, облечен и положен в ковчега, когато Абренунсио му заповядал да стане. За щастие самият възкресен потвърдил пред съда на Светата инквизиция, че в нито един момент не е губил съзнание. „Спаси го от кладата“, каза Делаура. Накрая припомни случката с мъртвия кон на хълма Сан Ласаро и погребан в свещена земя.

„Обичаше го като човешко същество“, застъпи се маркизът.

„Това беше обида към вярата ни, сеньор маркизе“, каза Делаура. „Стогодишни коне не са дело на Бога.“

Маркизът се разтревожи, че частна шега е стигнала до архивите на Светата инквизиция. Опита плаха защита: „Абренунсио е волнодумец, но смятам, че от това до ереста има голяма разлика.“ Спорът щеше да бъде тежък и безкраен, ако епископът не ги бе върнал в изгубената посока.

„Каквото и да казват лекарите“, каза, „бесът при хората обикновено е един от многото капани на Врага.“

Маркизът не разбра. Епископът му даде толкова драматично обяснение, че приличаше на прелюдия към осъждане на вечния огън.

„За щастие“, заключи, „макар тялото на твоето момиче да е невъзстановимо, Бог ни е дал средства да спасим душата й.“

Натискът на свечеряването завзе света. Маркизът видя първата звезда на бледолилавото небе и помисли за дъщеря си, сама в запуснатата къща, влачейки осакатения си от шарлатанствата на знахарите крак. Попита с естествената си скромност:

„Какво трябва да направя?“

Епископът му обясни точка по точка. Упълномощи го да използва името му във всички постъпки, и най-вече в манастира „Света Клара“, където трябваше да затвори момичето колкото се може по-бързо.

„Остави я в наши ръце“, завърши. „Бог ще свърши останалото.“

Маркизът се сбогува по-натъжен, отколкото дойде. От прозореца на каляската се загледа в безрадостните улици, в децата, които се къпеха голи в локвите, в боклука, разхвърлян от лешоядите. Като завиха зад ъгъла, видя морето, все така на мястото си, и го връхлетя несигурността.