Габриел Маркес - За любовта и други демони

„Не сме казали, че момичето е обсебено“, каза, „а че има причини да се предполага.“

„Това, което виждаме, говори само по себе си“, каза абатисата.

„Внимавайте“, каза Делаура. „Понякога приписваме на демона някои неща, които не разбираме, без да помислим, че могат да бъдат Божии дела, които не разбираме.“

„Свети Тома го е казал и към него се придържам“, каза абатисата: „На демоните не трябва да се вярва дори когато казват истината.“

На втория етаж започваше спокойствието. От едната страна се намираха празните килии, заключени с катинар през деня, а отсреща редицата отворени за блясъка на морето прозорци. Послушничките не даваха вид, че се разсейват от заниманията си, но в действителност цялото им внимание бе приковано в абатисата и посетителя й, докато отиваха към павилиона на затвора.

Преди да стигнат до дъното на коридора, където беше килията на Сиерва Мария, минаха покрай тази на Мартина Лаборде, бивша монахиня с доживотна присъда за убийството на две свои сестри с касапски нож. Никога не разкри причината. Беше там от единайсет години и бе по-известна с неуспешните си бягства, отколкото с престъплението си. Никога не прие, че да бъде затворена до живот е същото като да е схимонахиня, и беше толкова последователна, че се бе предложила да продължава да изтърпява присъдата си като прислужница в павилиона на погребаните живи. Непримиримата й страст, на която се посвети със същото усърдие, с което и на вярата си, беше да е свободна дори ако трябва да убие отново.

Делаура не устоя на любопитството, малко детинско, да надникне в килията между железните пръчки на прозорчето. Мартина беше с гръб. Когато усети, че я гледат, се обърна към вратата и Делаура почувства тутакси силата на магьосничеството й. Неспокойна, абатисата го отстрани от прозорчето.

„Внимавайте“, му каза. „Това същество е способно на всичко.“

„Чак толкова?“, каза Делаура.

„Чак толкова“, каза абатисата. „Ако зависеше от мен, щеше отдавна да е свободна. Източник е на твърде голям смут за този манастир.“

Когато надзирателката отвори вратата, от килията на Сиерва Мария лъхна изпарение на гнило. Момичето лежеше по гръб върху каменното легло без дюшек, завързано за краката и ръцете с кожени ремъци. Изглеждаше мъртво, но очите му имаха светлината на морето. Делаура го видя досущ като това в съня си и треперене завладя тялото му, и го обля ледена пот. Затвори очи и се помоли тихо, с цялата тежест на вярата си, и когато свърши, си беше възвърнал самообладанието.

„Дори да не е обсебено от никакъв демон“, каза, „това бедно същество има тук най-подходящите условия да стане такова.“

Абатисата отговори: „Чест, каквато не заслужаваме.“ Защото бяха направили всичко, за да поддържат килията в най-добро състояние, но Сиерва Мария произвеждаше собственото си бунище.

„Нашата война не е срещу нея, а срещу демоните, които я обитават“, каза Делаура.

Влезе, стъпвайки на пръсти, за да избегне нечистотиите по пода, и поръси килията с китката от светената вода, шептейки обредните заклинания. Абатисата се ужаси от петната, които водата оставяше по стените.

„Кръв!“, изкрещя.

Делаура обори неоснователността на заключението й. Че водата беше червена, не значеше, че е кръв, а дори и да беше, не значеше, че е дяволска работа. „По-точно би било да се помисли, че е чудо, а тази сила е само у Бога“, каза. Но не беше нито едното, нито другото, защото като изсъхнаха върху варта, петната не бяха червени, а наситено зелени. Абатисата почервеня. Не само за кларисите, а и за всички жени по нейно време беше немислимо каквото и да е академично образование, но тя бе овладяла схоластичната фехтовка от много млада в семейството си на знаменити богослови и големи еретици.

„Поне“, възрази, „нека не отнемаме на демоните простата сила да променят цвета на кръвта.“

„Нищо не е по-полезно от едно навременно съмнение“, отговори веднага Делаура и я погледна в упор: „Прочетете свети Августин.“

„Много добре съм го прочела“, каза абатисата.

„Ами отново го прочетете“, каза Делаура.

Преди да се заеме с момичето, помоли много любезно надзирателката да излезе от килията. После, не със същата благост, каза на абатисата:

„Вие също, ако обичате.“

„На ваша отговорност“, каза тя.

„Епископът е висшият йерарх“, каза той.

„Няма защо да ми го напомняте“, каза абатисата с известна нотка на сарказъм. „Известно ни е, че вие сте господарите на Бога.“