Габриел Маркес - За любовта и други демони

Отец Кайетано Делаура бе поканен от епископа да чака слънчевото затъмнение под навеса на жълтите камбанки, единственото място в къщата, над което господстваше небосводът на морето. Пеликаните, неподвижни във въздуха с разперените си криле, изглеждаха умрели насред полет. Епископът бавно си вееше с ветрило, в хамак, окачен на две дървени подпори с корабни макари, където току-що се бе събудил от сиестата. Делаура се люлееше до него в ракитов стол. И двамата бяха в състояние на блаженство, пиейки тамариндова вода и гледайки над покривите просторното безоблачно небе. Малко след два започна да притъмнява, кокошките се сгушиха по прътите и всички звезди се запалиха едновременно. Свръхестествена тръпка разтърси света. Епископът чу пърхането на криле на закъснелите гълъби, търсещи на сляпо гълъбарниците в тъмнината.

„Бог е велик“, въздъхна. „Дори животните го усещат.“

Монахинята на смяна им донесе светилник и опушени стъкла, за да гледат слънцето. Епископът се надигна в хамака и започна да наблюдава затъмнението през стъклото.

„Трябва да се гледа само с едно око“, каза, опитвайки се да овладее свистенето на дишането си. „В противен случай има опасност да се загубят и двете.“

Делаура остана със стъклото в ръце, без да гледа затъмнението. След дълго мълчание епископът го проследи в полумрака и видя проблясващите му очи, напълно чужди на магиите на лъжливата нощ.

„За какво мислиш?“, го попита.

Делаура не отговори. Видя слънцето като намаляваща луна, която порази ретината му въпреки тъмното стъкло. Но не престана да гледа.

„Продължаваш да мислиш за момичето“, каза епископът.

Кайетано се стресна, въпреки че епископът имаше такива попадения по-често, отколкото би било естествено. „Мислех, че простолюдието може да свърже бедите си с това затъмнение“, каза. Епископът поклати глава, без да сваля поглед от небето.

„И кой знае дали са прави?“, каза. „Картите на Господ не са лесни за разчитане.“

„Това явление е било изчислено преди хилядолетия от асирийските астрономи“, каза Делаура.

„Това е отговор на йезуит“, каза епископът.

Кайетано продължи да гледа слънцето без стъклото от чиста разсеяност. В два и дванайсет изглеждаше като черен диск, съвършен, и за миг настъпи пълна нощ посред бял ден. После затъмнението си възвърна земния облик и започнаха да пеят петлите на разсъмването. Когато Делаура престана да гледа, огненият медал стоеше в ретината му.

„Продължавам да виждам затъмнението“, каза развеселен. „Накъдето и да погледна, там е.“

Епископът сметна зрелището за приключено. „Ще се махне след няколко часа“, каза. Протегна се, седнал в хамака, прозя се и благодари на Бога за новия ден.

Делаура не бе загубил нишката.

„При цялото ми уважение, отче мой“, каза, „не мисля, че това същество е обсебено.“

Този път епископът наистина се разтревожи.

„Защо го казваш?“

„Мисля, че е само много уплашена“, каза Делаура.

„Имаме доказателства в изобилие“, каза епископът. „Или не четеш протоколите?“

Да. Делаура ги бе проучил из основи и бяха по-полезни за изследване на мисленето на абатисата, отколкото на състоянието на Сиерва Мария. Бяха прочистили от демони местата, на които момичето е било в сутринта на постъпването си, и всичко, до което се е докосвало. Тези, които са били в допир с нея, бяха подложени на въздържание и пречистване. Послушницата, която й открадна пръстена първия ден, бе осъдена на принудителна работа в градината. Казваха, че момичето изпитало удоволствие да разкъса едно яре, което заклало със собствените си ръце и изяло тестисите и очите с толкова люти подправки, че били като жив огън. Перчело се с дарба за езици, която му позволявала да се разбира с африканците от всички народности по-добре, отколкото самите те помежду си, или с животните от всякакъв вид. На следващия ден след пристигането й единайсетте пленени папагали, които украсяваха градината от двайсет години, осъмнали мъртви без причина. Беше омагьосала прислугата с демонични песни, които пеела с различни от своя гласове. Когато разбрала, че абатисата я търси, станала невидима само за нея.

„Въпреки всичко“, каза Делаура, „мисля, че това, което ни изглежда демонско, са обичаите на негрите, които момичето е научило поради нехайството на родителите си.“

„Внимавай!“, предупреди го епископът. „Врагът си служи по-добре с нашата интелигентност, отколкото с нашите грешки.“