Габриел Маркес - За любовта и други демони

Епископът показа изложението на Делаура веднага щом се върна вкъщи и той го прочете прав, без да трепне мускул по лицето му. Приключи разярен.

„Ако някой е обсебен от всички демони, това е Хосефа Миранда“, каза. „Демони на омраза, на нетърпимост, на слабоумие. Отвратително е!“

Епископът се удиви от неговата необузданост. Делаура го забеляза и се опита да обясни със спокоен тон.

„Искам да кажа“, каза, „че приписва такова могъщество на силите на злото, че по-скоро прилича на поклонница на демона.“

„Длъжността ми не ми позволява да бъда съгласен с теб“, каза епископът. „Но ми се иска да съм.“

Укори го за всяко нарушение, което е могъл да допусне, и го помоли за търпение, за да се справи с пагубния нрав на абатисата. „Евангелията са пълни с жени като нея, а и дори с по-лоши недостатъци“, каза. „И въпреки това Иисус ги е възвеличал.“ Не можа да продължи, защото гръмотевица отекна в къщата и избяга, търкулвайки се по морето, и библейски порой ги откъсна от света. Епископът се изтегна в люлеещия се стол и потъна в носталгията.

„Колко сме далече!“, въздъхна.

„От какво?“

„От нас самите“, каза епископът. „Нормално ли ти изглежда на човек да му трябва до една година, за да разбере, че е сирак?“ И при липсата на отговор изля мъката си: „Изпълва ме с ужас самата мисъл, че в Испания вече са се наспали тази нощ.“

„Не можем да се намесваме във въртенето на Земята“, каза Делаура.

„Но бихме могли да го пренебрегнем, за да не ни боли“, каза епископът. „На Галилео повече от вярата му е липсвало сърце.“

Делаура познаваше тези кризи, които мъчеха епископа в неговите нощи на тъжни дъждове, откакто старостта го превзе с щурм. Единственото, което можеше да направи, бе да го разсейва от черната му жлъч, докато сънят го надвие.

В края на месеца бе съобщено чрез декрет неизбежното пристигане на новия вицекрал, дон Родриго де Буен Лосано, на път за седалището му в Санта Фе. Пристигаше със свитата си от министри и чиновници, слугите си и личните си лекари, и един струнен квартет, който му бе подарила кралицата, за да понесе досадата на Индиите. Вицекралицата имаше някакво родство с абатисата и поиска да бъде настанена в манастира.

Сиерва Мария беше забравена сред търкането с негасена вар, катранените изпарения, тормоза на удрянето с чукове и гръмогласните богохулства на хора с всякаква кръв, които завзеха обителта чак до отделението на схимата. Едно скеле се срути с гигантски грохот и един зидар загина, а други седем работници бяха ранени. Абатисата приписа бедата на злите магии на Сиерва Мария и използва новия повод да настои да я изпратят в друг манастир, докато трае стълпотворението. Този път главният довод бе, че близостта на една обсебена не е препоръчителна за вицекралицата. Епископът не й отговори.

Дон Родриго де Буен Лосано беше зрял и представителен астуриец, шампион по пелота и стрелба по яребици, който уравновесяваше със своите дарби двайсет и двете години, с които водеше пред съпругата си. Смееше се с цялото си тяло, дори на себе си, и не пропускаше възможност да го покаже. Откакто усети първите бризи на Карибите, пресичани от нощни барабани и ухания на зрели гуаяби, си свали пролетните премени и ходеше разгърден между групичките госпожи. Слезе от кораба по риза, без речи, нито топовни салюти. В негова чест разрешиха фанданго, бунде и кумбиамба 26 26 Бунде , кумбиамба — колумбийски народни ритми и танци от африкански произход. — Б.пр. , макар че бяха забранени от епископа, и бикоборски арени, и боеве с петли на открито.

Вицекралицата беше почти на юношеска възраст, дейна и малко опърничава, и връхлетя в манастира като ураган на промяната. Нямаше кътче, което да не провери, нито проблем, който да не разбере, нито нещо хубаво, което да не пожела да подобри. В обиколката на манастира искаше да приключи всичко с лекотата на първескиня. До такава степен, че абатисата намери за благоразумно да й спести лошото впечатление от затвора.

„Не си заслужава“, каза й. „Има само две затворнички и едната е обсебена от демона.“

Бе достатъчно да го каже, за да събуди интереса й. За нищо не послужи това, че килиите не са подготвени, нито че затворничките не са предупредени. Веднага щом се отвори вратата, Мартина Лаборде се хвърли в краката й с молба за опрощение.

Не изглеждаше лесно след едно несполучливо бягство и друго успешно. Първото го бе опитала шест години по-рано, през терасата към морето, с други три монахини, осъдени по различни причини на разни наказания. Една успя. Именно тогава затвориха прозорците и укрепиха двора под терасата. На следващата година останалите три завързаха надзирателката, която тогава спеше в павилиона, и избягаха през един черен вход. Семейството на Мартина, съгласно с изповедника й, я върна в манастира. В продължение на четири дълги години тя остана единствената затворничка и нямаше право на посещения нито в приемната, нито на неделната литургия в параклиса. Така че опрощението изглеждаше невъзможно. Въпреки това вицекралицата обеща да ходатайства пред съпруга си.