Габриел Маркес - За любовта и други демони

„Значи за него ще е най-добре да пречистваме здраво същество“, каза Делаура.

Епископът се размърда.

„Трябва ли да разбирам, че си в неподчинение?“

„Трябва да разбирате, че съмненията ми остават, отче мой“, каза Делаура. „Но се подчинявам с цялото смирение.“

Така че се върна в манастира, без да убеди епископа. Носеше на лявото си око превръзка на едноок, която му бе сложил неговият лекар, докато му изчезне отпечатаното върху ретината слънце. Усети погледите, следващи го по дължината на цялата градина и на последователните коридори до павилиона на затвора, но никой не му проговори. В цялата обстановка имаше нещо като съвземане от затъмнението.

Когато надзирателката му отвори килията на Сиерва Мария, Делаура усети, че сърцето му пръска в гърдите, и едва успя да се задържи на крака. Само за да провери настроението му тази сутрин, попита момичето дали е гледало затъмнението. Действително, бе го гледало от терасата. Не й стана ясно как той носи превръзка на окото, щом тя е гледала слънцето без защита и й няма нищо. Разказа му, че монахините са го гледали на колене и че манастирът се вцепенил, докато започнали да пеят петлите. Но на нея никак не й се сторило като нещо от онзи свят.

„Това, което видях, е същото, което се вижда всяка нощ“, каза.

Нещо се бе променило в нея, което Делаура не можеше точно да определи и чийто най-видим признак беше известна доза тъга. Не се бе заблудил. Едва бяха започнали лечението, момичето впери в него тревожните си очи и му каза с треперещ глас:

„Ще умра.“

Делаура се стресна.

„Кой ти го каза?“

„Мартина“, каза момичето.

„Виждала ли си я?“

Момичето му разказа, че е ходило два пъти в килията й, за да я учи да бродира, и са гледали заедно затъмнението. Каза му, че е добра и нежна и че абатисата й е дала разрешение да провеждат уроците по бродерия на терасата, за да гледат залезите в морето.

„Аха“, каза той, без да мигне. „И ти каза кога ще умреш?“

Момичето потвърди със стиснати устни, за да не заплаче.

„След затъмнението“, каза.

„След затъмнението може да бъде следващите сто години“, каза Делаура.

Но се наложи да се съсредоточи в лечението, за да не забележи тя, че на гърлото му е заседнала буца. Сиерва Мария не каза повече. Той отново я погледна, заинтригуван от мълчанието й, и видя, че очите й са влажни. „Страх ме е“, каза тя.

Рухна на леглото и избухна в разкъсващ плач. Той седна по-близо и я ободри с временните утешения на изповедник. Едва тогава Сиерва Мария разбра, че Кайетано е неин екзорсист, а не неин лекар.

„А тогава защо ме лекувате?“, го попита.

Гласът му потрепери.

„Защото много те обичам.“

Тя не оцени неговата смелост.

Вече на излизане, Делаура надникна в килията на Мартина. За пръв път отблизо видя, че има сипаничава кожа, остриган череп, прекалено голям нос и миши зъби, но прелъстяващата й сила беше материален поток, който веднага се усещаше. Делаура предпочете да говори от прага.

„Това бедно момиче има вече достатъчно причини да бъде уплашено“, каза. „Моля ви да не му ги увеличавате.“

Мартина се смути. Никога не би й хрумнало да предсказва на някого деня на смъртта му и още по-малко на толкова очарователно и беззащитно момиченце. Само я попитала за състоянието й и от три-четири отговора си дала сметка, че лъже по навик. Сериозността, с която Мартина го каза, беше достатъчна Делаура да разбере, че Сиерва Мария бе излъгала и него. Поиска й прошка за лековерността си и я помоли да не търси никаква сметка на момичето.

„Аз ще знам добре какво правя“, довърши.

Мартина го обгърна в своето очарование. „Знам кой сте, ваше преподобие“, каза, „и знам, че винаги сте знаели много добре какво правите.“ Но едното крило на Делаура беше ранено, защото откри, че Сиерва Мария не е имала нужда от ничия помощ, за да отгледа в самотата на килията си паниката от смъртта.

В течение на тази седмица майка Хосефа Миранда изпрати на епископа изложение с жалби и искания, написано собственоръчно. Искаше кларисите да бъдат освободени от попечителството върху Сиерва Мария, смятана от нея като закъсняло наказание за вини, вече изкупени в излишък. Изброяваше нов списък от феноменални събития, включени в протоколите и обясними единствено с безсрамно съжителство на момичето с демона. Краят представляваше гневно оплакване срещу самонадеяността на Кайетано Делаура, волномислието и личното му озлобление към нея и нарушението да внася храна в манастира против забраните на правилата.