Робърт МакКамън - Стингър

Добре, помисли си той. Чакай тогава да те изнасилят някои от ония шантави копелдаци. Вдигна очи. Видя, че по небето започваха да изгряват звезди. Някаква тъмночервена черта прорязваше хоризонта на запад, а пълната луна беше започнала своя възход нагоре. От Баптистката църква в Пъкъл се чуваха колебливи акорди на пиано — акомпанимент на няколко гласа, упражняващи се да постигнат хармонията на църковен хор. Светлините на Пъкъл вече бяха запалени, червеният неонов надпис на „Дамгосващо желязо“, белите светлини около покрива на банката, ярките многоцветни крушки над гробището за коли на Кейд. През прозорците на къщите се виждаха квадрати в жълто или бледосините отблясъци на телевизорите. Градът беше изключил захранването на жилищния блок — Крепостта на ренегатите, — но те бяха използвали пари от резерва си, за да си купят от железарията портативни неонови лампи, с които осветяваха коридорите. Коди забеляза синя пулсираща светлина и спирала от искри в гробището за коли и разбра, че нощната дейност там беше започнала и някой режеше метал с горелка.

Гледаше как сестрата на Джурадо се отдалечаваше и вече почти излизаше извън осветената площ на бензиностанцията. Май куфарът всеки момент щеше да наклони везните срещу непреклонността й. Усмихна се леко на идеята, която го осени. Джурадо щеше така да се разпищи, че мръсотията щеше да се разхвърчи от главата му, стига Коди да стореше онова, което замисляше. Защо пък не? Защо трябваше да губи? Освен това щеше да бъде забавно…

Реши се. Яхна мотора и го запали.

— Коди! — извика господин Мендоза от мястото, където си говореше с шофьора на автобуса. — Къде отиваш?

— Да свърша едно добро дело — отговори той и преди Мендоза да проговори отново, профуча край него. Зави и спря хондата точно пред сестрата на Джурадо, в края на осветената част. В погледа й, освен изненада, се забелязваха и гневни проблясъци. — Качвай се! — предложи той.

— Не, ще вървя. — Тя заобиколи хондата и продължи. Тежкият куфар здравата опъваше ръката й.

Той подкара до нея. Моторът пърпореше и Коди седеше върху него, но всъщност почти изцяло придвижваше машата с крака.

— Няма да те ухапя.

Никакъв отговор. Опита се да ускори крачка, но куфарът я задържаше.

— Дори не знам името ти. Моето е Коди Локет.

— Досаждаш ми.

— Опитвам се да ти помогна. — Този път поне беше отговорила, което все пак беше някакъв напредък. — Ако качиш този куфар между нас и се държиш здраво, ще те закарам до улицата на брат ти за около две минути.

Беше стигнала чак дотук сама, в един издъхващ стар автобус, където някой хъркаше зад гърба й на две места от нея, и знаеше, че може да се справи и с останалата част от пътя. Освен това не познаваше това момче, а не приемаше да я возят непознати. Погледна назад и с тревога отбеляза, че няма никакво осветление чак докато се стигне до стъклените глобуси, които осветяваха моста. Но къщите бяха наблизо и тя не се чувстваше особено застрашена. Ако той се опиташе да й направи нещо, можеше или да го перне с куфара, или да остави куфара и да одере очите му.

— Е, как ти е името? — направи нов опит Коди.

— Джурадо — отвърна тя.

— Това го знам. Как е малкото ти име?

Тя се поколеба. Все пак отрони едно:

— Миранда.

Коди го повтори.

— Хубаво име. Хайде, Миранда, качвай се и ще те закарам през моста.

— Казах НЕ.

Той вдигна рамене.

— Добре тогава. Да не кажеш после, че не съм те предупредил за Беззъбия. — Хрумна му изведнъж, просто така. — Пожелавам ти късмет при пресичането на моста. — Форсира мотора, сякаш беше готов да изфучи всеки момент.

Тя продължи непоколебимо, но само след две крачки решителността й се изпари. Куфарът никога не й се бе струвал толкова тежък. Спря, остави го на земята и потърка рамо.

— Какво има?

— Нищо.

— О, като те видях как спря, помислих, че има нещо. — Прочете го в очите й. — Не се притеснявай за Беззъбия. Обикновено не се вестява наоколо преди осем и половина.

Тя протегна ръка, така че фарът на хондата да освети китката й.

— Но вече минава осем и половина — каза момичето, гледайки часовника си.

— О, да, вярно. Е, той става истински активен чак след девет.

— За кого по-точно говориш?

— За Беззъбия. — „Мисли по-бързо!“ — каза си той. — Не си оттук, затова не би могла да знаеш. Беззъбия си е изкопал пещера някъде край Змийска река, поне така мисли шерифът. Както и да е, Беззъбия излиза от нея през нощта и се крие под моста. Шерифът смята, че може да е един голям, почти двуметров индианец, който полудял преди няколко години. Убил няколко души и… — „Мисли бързо!!“ — каза си Коди — … си хвърлил киселина в лицето. Шерифът се опитва да го хване, но Беззъбия е бърз като светкавица. Ето защо никой не прекосява моста пеша след залез — Беззъбия може да е под него. Ако не преминеш достатъчно бързо, той изниква изневиделица и те завлича под моста. Просто така. — Поспря за малко. Тя продължаваше да го слуша. — Ще направиш по-добре, ако преминеш тичешком. Куфарът ти май наистина е доста тежичък. Ако го оставиш на моста и спреш да си починеш, Беззъбия вероятно ще чуе тъпия звук. Номерът е да се озовеш на другата страна, преди да е разбрал, че някой минава по моста. — Загледа се за малко нататък и каза: — Изглежда по-дълъг, отколкото е в действителност.