Робърт МакКамън - Стингър

Джеси видя, че Дофин се връщаше оттам, където се бе пренесла през последните минути. Лицето й се оживи и придоби изражение на искрена загриженост.

— Аз нара-них. Аз нара-них. — Думите бяха казани с такова терзание, че ако беше човешко същество, сигурно би ги придружила с кършене на ръце. — Все още прия-тели? Да?

— Да — каза Роудс с изкривена усмивка на изпотеното си и леко подуто лице. — Все още сме приятели.

Успя да коленичи и това бе всичко, за което му стигнаха силите. Том му помогна да се изправи.

— Не мога да остана — каза Дофин. — Тряб-ва да напус-на тази пла-нета. Трябва пре-воз-но сред-ство. Не же-лая да по-след-ва бол-ка.

— Да последва болка? — Джеси се беше овладяла вече. За добро или за зло, трябваше да се довери на това същество. Да последва откъде? От теб?

— Не. От… — Тя поклати глава, неспособна да открие точните думи. — Ако аз не мога да напус-на, ще има голя-ма болка.

— Как? Кой ще пострада?

— Том. Рей. Роудс. Джеси. Стиви. Всички тук. — Разпери ръце и направи жест, с който искаше да обхване целия град. — И Дофин също.

Отиде до кухненския прозорец, посегна за шнура на щорите, както бе видяла да прави Джеси, и го дръпна полека. После нави щорите догоре. Примижа срещу светлината и се загледа в небето, което започваше да се обагря в червено.

— Скоро бол-ката ще дойде. Ако аз не мога да на-пусна, вие тряб-ва. И-дете нада-леч. Мно-го далеч. Сега.

Освободи шнура и щорите се върнаха на мястото си с шум, наподобяващ тракането на сухи кости.

— Ние… не можем — каза Джеси, изгубила смелост след безпристрастното предупреждение на Дофин. — Ние живеем тук. Не можем да заминем.

— Тогава отве-дете мен. Сега. — И тя погледна Роудс с надежда.

— Точно това смятаме да направим. Но както казах, след като екипът свърши работата си на мястото на катастрофата.

— СЕГА — силно повтори Дофин. — Ако не сега… — Гласът й заглъхна, защото не можеше да предаде с думи онова, което искаше.

— Не мога. Не мога, преди да се върне хеликоптерът. Моето летателно средство. Тогава ще те отведем във военновъздушната база. — Той все още се чувстваше така, сякаш по нервите му преминаваше електричество. Каквото и да беше онова, което го беше ударило, явно представляваше дяволски концентриран енергиен удар, вероятно много по-мощен от варианта, използван от нея за смяна на телевизионните канали.

— Тряб-ва да стане сега! — Дофин почти изкрещя, а лицето й се беше оцветило на ленти от червената светлина, която проникваше през щорите. — Не раз-бира-те ли… — Тя се спря да потърси в паметта си подходящата дума и я намери: — … анг-лий-ски?

— Съжалявам. Не можем да тръгнем оттук, преди да се е върнал моят помощник.

Дофин трепереше от гняв, а може би и от разочарование. Джеси си мислеше, че съществото щеше да получи припадък, също както правят децата или някои възрастни жени. Но в следващата секунда лицето й отново замръзна и тялото й се вдърви. Едната й ръка остана стисната в юмрук, а другата протегната към прозореца. Минаха пет секунди. Десет. Тя не помръдваше. След трийсет секунди тя все още не излизаше от транса си.

И остана така.

Може би това бе нейната форма на припадък в края на краищата, мислеше си Джеси. Или просто беше изчезнала за малко, за да обмисли нещо сериозно. Във всеки случай май отсъстваше доста време.

— Мога ли да я докосна, за да проверя дали ще падне? — попита Рей.

— Върви в стаята си — каза Джеси. — Веднага. Стой там, докато не те повикат.

— Хайде, мамо! Просто се пошегувах! Наистина не бих…

— Върви в стаята си — нареди му Том и протестите на Рей секнаха. Момчето знаеше, че когато баща му кажеше нещо, по-добре да побърза да го изпълни.

— Добре, добре. Не смятам, че ще вечеряме тази вечер, нали така? — Взе си ябълка и портокал от пода и тръгна към стаята си.

— Измий ги, преди да ги ядеш! — каза Джеси и той послушно отиде в банята да пусне малко вода върху плодовете, преди да изчезне — изгнаник, осъден на изолация в отделна килия.

Дофин също остана в изолация.

— Мисля, че трябва да поседна. — Роудс взе един стол и се отпусна в него. Дори гръбнакът го болеше.

Том се приближи към съществото и бавно размаха ръка пред очите му. Те не мигнаха. Забеляза повдигането на гръдния кош и посегна да напипа пулса, но се сети как Роудс бе прелетял през цялата стая и се отказа. Беше все още жива, разбира се, а тялото на Стиви поне видимо продължаваше да функционира нормално. На страните и челото й блестяха ситни капчици пот.