Робърт МакКамън - Стингър

Ридания разтърсиха тялото й и Том не можеше да направи нищо друго, освен да я прегърне, докато рони горчиви сълзи.

ЩРАК! На екрана се появи състезание по сърф и очите на Дофин леко се разшириха, докато следваха движението на сините вълни.

Роудс се обърна към помощника си:

— Гъни, искам да отидеш до мястото на катастрофата и да ги накараш да побързат. Трябва да се махаме оттук колкото е възможно по-скоро.

— Добре. — Той допи пепсито, пусна кутията в боклука, сложи си кепето, докато излизаше от стаята, и се отправи към хеликоптера.

В този момент на Роудс му се прииска да е където и да е другаде, но не тук, на това място. Мислено се пренесе във фермата, близо до Чембърлейн, Южна Дакота, където живееше с жена си и двете си дъщери. Нощем при ясно време той изучаваше звездите в малката си обсерватория или нахвърляше бележки за книгата, която смяташе да пише за живота отвъд Земята. Ех, да можеше сега да прави поне едното от тези неща, но уви, нямаше друг изход, освен да вземе съществото и да го заведе за изследване, независимо от детското му личице.

— Госпожо Хамънд, знам, че за вас е ужасно — каза той. — Искам да знаете, че…

— Да знам КАКВО? — По лицето й се виждаха струйките сълзи, гневът й още не бе уталожен. — Че дъщеря ни все пак е жива? Или че е мъртва? Да знам КАКВО?

ЩРАК! Повторение на „Морк и Минди“. ЩРАК! Обзорно финансово предаване. ЩРАК! Отново бейзболен мач.

— Че съжалявам — решително продължи той. — Може и да не ми вярвате, но и аз самият имам две дъщери. Мога да си представя какво изпитвате. Ако нещо се случи на някоя от тях… ами не знам как бихме постъпили с Кели. Кели е жена ми. Но поне разбирате сега, че тя… то… не е дъщеря ви. Когато екипът на мястото на катастрофата привърши работата си, ще тръгнем. Ще я заведа, имам предвид Дофин, до Уеб, а оттам до Вирджиния. Смятам да помоля Гъни да остане с вас.

— Да остане с нас? Защо? — попита Том.

— Само за малко. За интервю от мястото на събитието както, предполагам, ще го наречете. Ще искаме изявления от всички вас, ще проверим цялата къща с гайгеров брояч, ще се опитаме отново да открием черната сфера. Но не искаме да изтича информация. Искаме всичко да бъде под контрол…

— Не искате да изтича информация? — повтори невярващо Том и се изсмя дрезгаво. — Страхотно! Дъщеря ни е отвлечена от някакво проклето извънземно НЕЩО, а вие не искате да изтича информация. — Усети как кръвта нахлу в лицето му. — Какво очаквате да правим? Да продължим да си живеем, сякаш нищо не се е случило?

ЩРАК: този път не последва смяна на канала, а звукът бе произведен от удара на бухалката с бейзболната топка. Тълпата ревеше диво.

— Знам, че не можете, но ще положим усилия да облекчим положението ви с лекарски консултации, хипноза…

— Нямаме нужда от това! — троснато го прекъсна Джеси. — Онова, което ни трябва, е да знаем къде е Стиви! Мъртва ли е или…

— В безопас-ност — намеси се Дофин.

Гърлото на Джеси се стегна. Погледна съществото. Дофин се бе втренчила в бейзболната игра. Очите й следяха движенията на играчите и полета на топката с напрегнат интерес.

После главата на Дофин се завъртя към Джеси — бавно, на почивки, сякаш все още не беше сигурна дали костите си пасват и работят правилно.

— В безопас-ност — повтори тя. Погледът й срещна очите на жената: — Сти-ви е в безопас-ност, Дже-си.

— Какво? — едва чуто успя да въздъхне Джеси.

— В безопас-ност. Предпазена от нара-няване или риск, защитена от опас-ност или загуба. Това не е ли правил-на ин-тер… — Дофин спря, за да направи бърз обзор на страниците от речника в огромната, идеално подредена библиотека ма паметта си. — Ин-тер-пре-та-ция?

— Да — бързо отвърна Роудс. Сърцето му се беше преобърнало. Съществото бе мълчало повече от час след онази работа с „вибрирането на средното ухо“. Телевизионните канали бяха завладели съзнанието й и тя ги въртеше непрекъснато, отново и отново, като дете, получило нова играчка. — Правилна е. Как така е в безопасност? Къде е тя?

Дофин се изправи тромаво. Сложи ръка на гърдите си.

— Тук. — Докосна и главата си. — Още някъде.

Пръстите й затрептяха и тя направи някакъв знак към далечината.

Всички мълчаха. Джеси пристъпи крачка напред. Лицето на малкото й момиченце я наблюдаваше с блеснали очи.

— Къде? Моля те… трябва да знам.

— Не е далеч. Без-опас-но място. Вярваш ли ми?

— Как… бих могла?

— Не съм тук, за да при-чиня зло. — Гласът беше на Стиви, но същевременно беше ефирен като шепот, неосезаем като студен вятър, преминаващ през тръстиките. — Из-брах нея, но… не за лошо.