Робърт МакКамън - Стингър

Щеше да отмине още една нощ и да настъпи нов ден, а Мендоза разбираше, че също така неусетно се изнизваше и човешкият живот.

Той увеличи звука на радиото и се заслуша в пронизителните тромпети на някакъв мексикански уличен състав. Съзнателно се стараеше да не мисли за момчето в гаража, което бе изправено пред кръстопът и никой на този свят не можеше да му помогне да реши кой път да избере.

Сенките се удължаваха.

Пред Ледената къща старците седяха на пейките, пушеха пурите и лулите си от царевични кочани и говореха за метеора. Един от тях обясняваше, че чул за него от Джими Раис, а Джими пък го чул направо от устата на шерифа.

— По дяволите, не съм станал на седемдесет и четири, за да ме убие някаква проклета скала, дошла от нейде си, на вас говоря! Без малко да падне на главите ни!

Всички се съгласиха с него, че им се беше разминало на косъм. Заговориха за хеликоптера, който продължаваше да стои насред Престън парк, чудейки се как това нещо можеше да лети, и все се питаха дали ТИ би се качил в него. „Ами, да не съм луд!“ — беше единодушният отговор. После разговорът им се отнесе към новия сезон по бейзбол и кога най-сетне един южняшки отбор би стигнал до финал.

— Когато цъфнат налъмите и конете тръгнат на два крака! — изръмжа един от тях, като не спираше да дъвче угарката от пурата си.

В Дома за красота на улица „Селесте“ Айда Янгър пръскаше с лак мишата на цвят коса на Тами Брайънт и говореше, но не за метеора или хеликоптера, а за двамата красавци, слезли от него.

— И пилотът е много готин — каза Тами. Беше го видяла да влиза в „Дамгосващо желязо“ за хамбургер и кафе и съвсем естествено тя и Мей Дейвис също ТРЯБВАШЕ да влязат да похапнат. — Да беше видяла как Сю Мълинакс се фръцкаше насам-натам из кафенето. Искам да кажа… Беше направо отблъскващо — сподели Тами.

Айда се съгласи, че Сю е най-долната кучка, която сякаш навсякъде се мъкне с леглото си, и че задникът й става все по-голям и това се дължи на прекалено многото секс.

— Тя е нимфоманка — каза Тами. — Чисто и просто една нимфоманка.

— Ъ-хъ — отвърна Айда. — И то грозна и проста.

При което и двете се разсмяха.

На Коубър Роуд, недалеч от магазина „Елегантният долар“, пощата, хлебарницата и книжарницата за евтини книги „Книжният замък“, един мъж на средна възраст примижаваше зад очилата си с телени рамки и се опитваше да прободе с карфица корема на малък кафяв скорпион. Беше го намерил тази сутрин в кухнята, станал жертва на препарата „Райд“. Човекът се казваше Ной Туайли. Беше слаб, с бледо лице и права черна, започнала вече да посивява коса. Кокалестите му пръсти най-сетне промушиха карфицата и той прибави скорпиона към колекцията си от други „дами и господа“ — бръмбари, оси, мухи и още скорпиони, всички забодени върху черно кадифе и съхранявани под стъклен капак. Намираше се в кабинета на бялата си каменна къща, която беше на трийсетина метра зад тухлената сграда с витрина от тъмно стъкло и гипсова статуя на Исус между два кактуса от гипс. Надписът отпред гласеше: „Погребален дом — град Пъкъл“.

Баща му беше умрял преди шест години и му бе завещал траурния бизнес, но това не беше кой знай каква чест за Ной, който открай време мечтаеше да бъде ентомолог. Нарочно избра гроба на баща си на най-горещото място на хълма Джошуа Трий.

— Но-о-о-о-о-о-й! Но-о-о-о-о-о-й! — Крясъкът го накара да замръзне на място. — Върви ми донеси една кока-кола!

— Минутка, мамо — отвърна той.

— Ной! Дават моето шоу!

Стана уморено и тръгна по коридора към стаята на майка си. Тя беше облечена в бяла копринена нощница и седеше, облегната на бели копринени възглавници, в легло с бял балдахин. Лицето й представляваше маска от бяла пудра, а косата й беше боядисана в огненочервено. По телевизията вървеше „Колелото на съдбата“.

— Донеси ми една кола! — нареди Рут Туайли. — Гърлото ми е съвсем пресъхнало.

— Да, мамо — отвърна той и се затътри към стълбището. Знаеше, че трябва по-бързо да изпълни желанието й, за да го остави на мира.

— Този метеор прави нещо на въздуха — крещеше тя след него. Гласът й напомняше жужене на оса. — Сигурно от него чувствам гърлото си като задръстено. — Гласът й го следваше и надолу по стълбите: — Обзалагам се, че старата Селесте го е чула, като пада. Обзалагам се, че се е напикала от страх.

Пак започва старата песен, помисли си той.

— Тази фръцла си живее там с навирен нос, без да дава пет пари за някого, и смуче кръвта на този град. Тя го е направила, да знайш! Сигурно е убила бедния Уинт, но той излезе по-умен от нея! Да, господине! Скрил всичките си пари така, че тя да не вземе нищо от тях. Надхитрил я е и това си е! Е, като допълзи на четири крака при Рут Туайли да моли за пари, ще се държа така презрително с нея, сякаш е охлюв! Слушаш ли ме, Ной? Ной!