Робърт МакКамън - Стингър

Кейд намали музиката.

— Предполагам, чул си за метеора? Бая далеч, а?

Коди не отговори. Разбира се, беше видял хеликоптера в Престън парк, но не знаеше какво става, докато Мендоза не му беше казал. Ако господин Хамънд беше чул, че камионетката на жена му е била ударена от метеор, мислеше си Коди, повече от сигурно беше, че едва ли щеше да се мотае из училище толкова дълго след удрянето на звънеца.

— Ъ-ъ-ъ, чух още, че метеорът бил горещ. Радиоактивен. Това се смята за тайна, но я чух от Опашката на Кита в „Дамгосващо желязо“, а тя я чула от помощник-шерифа. Струва ми се, че малко радиация би могла да накара този проклет град да лумне като факла, а?

Коди се зае най-съсредоточено да чисти остатъците от някаква сплескана върху предното стъкло мушица.

— Долавям още лоши вибрации, Коди. Около това място днес наистина се оформя пурпурен ореол.

— Ти купуваш гориво, а не приказки.

— О-о! Каменното лице можело да говори!

Кейд гледаше как работи момчето и галеше главата на Тифус. Беше на трийсет и три и имаше нежно ангелско лице, но зад очилата се криеха студени и коварни сини очи. Коди ги беше виждал преди. Напомняха му за стоманения блясък на капаните за зайци. Скритата под широкополата шапка коса на Кейд беше светлоруса и рядка, сресана назад, така че откриваше гладкото му чело. В лявата му ушна мида проблясваха два диаманта.

— Утре е последният ти ден в училище. — Шеговитите нотки бяха изчезнали от гласа му. — Голям ден за теб, човече. Важен ден. — Той чешеше Тифус под муцуната. — Предполагам, че мислиш за бъдещето си. А също и за пари.

„Не му отговаряй! — мислеше си Коди. — Не се хващай за думите му!“

— Как я кара баща ти? Не го видях последния път, когато се отбих за поничка.

Коди свърши със стъклото и погледна към дизеловата помпа. Цифрите все още се въртяха.

— Надявам се, че е добре. Нали знаеш, както е тръгнало в града всичко да фалира и да се затваря, няма да мине много време и същото ще се случи и на фурната. Какво ще прави той тогава, Коди?

Коди заобиколи и застана до помпата. Мак Кейд обърна глава към него с едва забележима усмивка.

— Имам свободно място за механик. Добър, чевръст механик. Едва ли ще е свободно за повече от седмица. Започва с шестстотин на месец. Знаеш ли някой, който да се възползва от тези пари?

Коди мълчеше и гледаше как се въртят цифрите. Но в главата му непрекъснато кънтеше „шестстотин на месец“, все по-силно и по-силно. Велики боже! Какво ли не би направил с тези пари!

— И не само от парите — притискаше го Кейд, надушил кръв в мълчанието на момчето. — Ще има и други облаги, приятел. Мога да ти взема кола като тази. Или порше, ако искаш. Какъвто и да било цвят. Какво ще кажеш за червено порше с пет скорости? Вдига двеста километра в час. Оборудвано по твое желание.

Цифрите спряха. Резервоарът на Кейд бе пълен. Коди извади струйника и го върна на мястото му в дизеловата колонка. Шестстотин на месец, мислеше си той. Червено порше… максимална скорост двеста километра…

— Работата е през нощта — каза Кейд. — Часовете зависят от това, което чака в двора, но ще очаквам да работиш и по шестнайсет часа без прекъсване, ако е нещо спешно. Моите хора плащат скъпо и в брой за качествена работа, Коди, а аз смятам, че ти можеш да я дадеш.

Коди примижа към Пъкъл. Слънцето бе започнало бавния си залез и макар че едва ли щеше да се стъмни преди осем, той вече усещаше как сенките започват да пълзят зад него.

— Може да мога, а може и да не мога.

— Виждал съм работата ти тук. Страшно те бива. Ти си роден механик и не трябва да хабиш тази природна дарба за стари бракми, не е ли така?

— Не зная.

— Какво има да знаеш? — Кейд извади клечка за зъби от чисто злато от джоба на ризата си и зачопли един от долните си кътници. — Ако те плаши законът… ами всичко е под контрол. Това е бизнес, Коди. Всеки разбира езика му.

Момчето не отговори. То си мислеше какво можеше да си купи с шестстотин долара на месец и колко далеч от Пъкъл би отишло с едно червено порше. По дяволите неговия старец, можеше да се разложи и да се превърне в личинка, на Коди хич не му пукаше за него. Разбира се, че знаеше с какво се занимава Мак Кейд. Беше виждал големите камиони-влекачи да завиват от шосе №67 и да спират в работилницата на Кейд посреднощ и знаеше, че карат откраднати коли. Знаеше също, че когато големите камиони се отправеха отново на север, вече караха коли без история. След намесата на работниците на Кейд двигателите, радиаторите, отделителните системи, повечето от частите, дори капаците на джантите и боята бяха сменени или разменени. Колите изглеждаха като току-що излезли от магазин. Къде отиваше тази специална стока — Коди не знаеше, но предполагаше, че се препродаваха от изпечени мошеници или се използваха от организирани банди. Който и да ги купуваше, плащаше много пари на Кейд, а в Пъкъл той беше открил идеалното местенце, където да ги трупа чрез тази си дейност.