Робърт МакКамън - Стингър

— Боже мой… тази сутрин тя едва можеше да чете — каза Том — Искам да кажа… тя дори не ходи на училище.

— Това е било тази сутрин. Мисля, че вече е почти готова за колежа.

Прелистването на страниците продължаваше. Чу се специфичен звук и Том видя как килимът под дъщеря му подгизна.

— Очевидно тялото продължава да функционира нормално — отбеляза Роудс. — Така знаем, че поне една част от човешкия мозък работи, макар и несъзнателно.

Джеси увисна на ръката на мъжа си и здраво го стисна. Беше го видяла как се поколеба и се уплаши да не би да замахне към лицето на полковника. Стиви все още беше изцяло погълната от книгата и прелистването на страниците ставаше все по-бързо, докато накрая се превърна в еднообразен шум.

— Тя препуска с бясна скорост. Вижте я само! — Рей пристъпи напред, но полковникът го хвана за ризата и му попречи да се приближи повече. — Хей, Стиви! Това съм аз, Рей!

Детето вдигна глава. Завъртя я към него. Във втренчения пронизващ поглед се четеше любопитство.

— Рей! — повтори той и се тупна в гърдите.

Тя изпъна шия и премигна. После гласът каза „Рей“ и тя също се тупна в гърдите, след което се върна към четенето.

— Е — отчете Роудс, — може би все още не е готова за колеж, но продължава да се учи.

Том погледна разпилените наоколо книги.

— Ако… тя наистина не е вече Стиви… ако е нещо различно, тогава как е разбрала за книгите?

Джеси отвърна:

— Намерила ги е и сигурно е предположила какво представляват. След като свърши с азбуката, се разходи из къщата, оглеждайки някои неща. Една лампа, изглежда, наистина я очарова. Както и едно огледало — непрекъснато се опитваше да бръкне в него. — Тя се вслуша в гласа си и разбра колко безстрастно звучеше, също като на Роудс. — Това е НАШАТА ДЪЩЕРЯ. Така е.

Но докато наблюдаваше прелистването на страниците, тя разбираше, че където и да беше Стиви — Кое всъщност олицетворяваше Стиви? Нейният разум? Нейната душа?, — тя в никакъв случай не беше в тялото, което поглъщаше информация, клекнало над локва урина.

Стигна до последната страница. Затвори внимателно книгата и я остави внимателно, сякаш почтително настрани. Том вече наистина знаеше, че това не беше Стиви; тяхната дъщеря просто захвърляше нещата, вместо внимателно да ги оставя.

Съществото се изправи с плавни и контролирани движения. Вече се чувстваше стабилно на краката си. Изглежда, беше привикнало със земното притегляне. Обърна се към петимата, които го гледаха втренчено, и внимателно започна да изучава лицата им. Вдигна ръце и ги заразглежда, сравнявайки ги с тези на другите. Особено го заинтригуваха очилата на Том и Рей, затова докосна лицето си, сякаш очакваше и на него да има такива.

— В главата си вече има азбуката, два големи речника, един световен атлас и няколко енциклопедии — тихо каза Роудс. — Мисля, че се опитва да научи за нас колкото е възможно повече. — Съществото наблюдаваше движенията на устните му и докосна своите. — Мисля, че е излишно да чакаме по-удачен момент, а?

Той направи крачка към нея и спря на достатъчно разстояние, за да не я изплаши.

— Името ти? — попита той, като се стараеше да артикулира възможно най-отчетливо. Сърцето му пърхаше като птица в клетка. — Как ти е името?

— Името ти — отвърна тя. — Как ти е името?

— ТВОЕТО име. — Той посочи към нея. — Кажи ни твоето.

Тя, изглежда, се замисли, без да откъсва очи от него. Погледна към Рей и го посочи:

— Рей.

— Хей! — извика момчето. — Едно извънземно, което знае името ми!

— Шт! — Джеси го ощипа така силно, че почти откъсна месо от ръката му.

Роудс кимна.

— Правилно. Това е Рей. Какво е ТВОЕТО име?

Съществото се завъртя и тръгна с плавна, приплъзваща се походка към коридора. Спря и се обърна отново към тях.

— Име — каза тя и излезе в коридора.

Сърцето на Джеси блъскаше в гърдите й.

— Мисля, че иска да я последваме.

Така и направиха. Съществото ги чакаше в стаята на Стиви, беше вдигнало ръка и сочеше нещо с показалец.

— Името ти — повтори Роудс, тъй като не я разбираше. — Кажи ни как можем да те наричаме.

Тя отвърна:

— До-фин.

Тогава всички осъзнаха, че пръстът й сочеше към картината на делфина върху дъската на Стиви.

— Страхотно! — възкликна Рей. — Тя е перко.

— До-фин. — Произнесе го съвсем по детски. Протегна ръка нагоре и пръстите й докоснаха картинката, погладиха морскосинята вода. — До-фин.

Роудс не беше сигурен дали имаше предвид делфина или океана. Във всеки случай беше сигурен, че съществото пред тях беше много повече от делфин в човешка кожа, много-много повече. Очите й го питаха дали разбира и той кимна. Пръстите й се забавиха няколко секунди върху картинката, после се преместиха върху друга и Роудс я видя как се сви уплашено.