Робърт МакКамън - Стингър

Все пак беше достатъчно светло, за да види закачалката на пода и той я вдигна. Краят на дървения щифт се бе разцепил и разхлабил. Единият украсен с резба ръб беше потрошен, но другият си беше непокътнат. Кърт никога не бе предполагал, че момчето може да прави такива неща. Това му припомни за сръчността на собствените му ръце преди много време, когато беше млад и Трежър беше до него.

Това беше много отдавна. Още преди времето, когато Кърт бе чакал в приемната на болницата Трежър да роди. Един доктор с мексиканско име беше дошъл да му съобщи, че има син. Но — Кърт все още чувстваше напрежението в гласа на доктора и усещаше ръката му върху рамото си — би ли бил така любезен да отиде в кабинета му? Имало и още нещо, много важно нещо, което се нуждаело от обсъждане.

Това станало, защото Трежър била страшно крехка. Защото тялото й дало всичко на бебето. Вероятността да оживее била едно на хиляда, така беше казал мексиканският доктор. Понякога женското тяло било толкова изтощено, че шокът от раждането можело да се окаже фатален. Появили се усложнения — но, сеньор, вашата жена ви дари с едно здраво момченце. При създалите се обстоятелства можело да умрат и двамата, затова, сеньор, трябва да благодарите на Бога за живота на бебето.

Трябвало да се подпишат разни документи. Кърт не можеше да чете много добре. Винаги Трежър му четеше. Затова той просто се беше престорил, че разбира какво му поднасят и беше сложил криволичещия си подпис на посоченото му място.

Ръката на Кърт стисна с все сила закачалката за вратовръзки и замалко не я запрати отново в стената. Какво, по дяволите, можеше да прави с едно момче без майка? Ами какво да прави човек със закачалка за вратовръзки, когато няма никакви вратовръзки? Не я тресна в стената, защото беше много хубава. Занесе я в спалнята с разхвърляното легло и мръсните дрехи по него. Върху скрина бяха наредени четири празни бутилки „Кентъки Джент“.

Кърт светна лампата и седна на леглото. Вдигна от пода една полупразна бутилка „Кентъки Джент“ и отви капачката. Вдигна лакът под прав ъгъл и гаврътна голяма глътка. Гърлото му се сви от шока.

Почувства се по-добре. Винаги му беше по-добре с уиски в стомаха. Чувстваше се по-силен. Мозъкът му виждаше нещата по-ясно. Сега можеше да обсъди всичко отново, а след още няколко глътки реши, че няма да му се размине току-така на Коди. Не, как не! Той беше мъж, дявол да го вземе! И беше крайно време да даде на проклетото хлапе да се разбере.

Обърна очи към поставената в рамка снимка върху шкафчето до леглото му. Избеляла от слънцето, снимката беше нагъвана много пъти и изцапана с уиски или с кафе — не можеше да си спомни точно. На нея се виждаше седемнайсетгодишно момиче, облечено в синя раирана рокля, с руса, лъскава на слънцето коса, която се спускаше на вълни по раменете му. Беше усмихнато и показваше с пръсти знака „окей“. Кърт я беше снимал четири дни преди да се оженят. Още тогава момчето им растеше в корема й, помисли си Кърт. След по-малко от девет месеца тя щеше да бъде мъртва. Кърт не знаеше защо беше задържал момчето. Сестра му беше решила да му помогне, но се омъжи за трети път и се премести в Аризона. Тогава той взе детето. То беше част от Трежър и може би това беше причината да се реши да отгледа Коди сам. Бяха избрали името предварително.

Кърт прокара пръсти в косата си.

— Не е честно — каза тихо той. — Не е честно да остарявам.

Глътка по глътка пресуши бутилката. Парливата течност изгаряше стомаха му, но когато бутилката свърши, той си спомни, че беше скрил още една на рафта в шкафа. Стана и се заклати към него — дръжте ме, крака!, — протегна се нагоре и зарови ръце сред стари ризи, чорапи и няколко каубойски шапки. Не се доверяваше на проклетия хлапак — той винаги можеше да излее питието в клозета, докато него го няма.

Трябваше да се протегне чак до задната част на рафта, преди пръстите му да докоснат познатата форма.

— Ето те, хванах те натясно, не мойш ми избяга. — Той я извади навън и бутна несъзнателно един кожен колан, една опърпана синя риза и още нещо, което падна на земята пред краката му.

Усмивката на Кърт се изкриви. Беше вратовръзка — бяла на сини и червени кръгчета.

— Божичко! — прошепна той.

Отначало не можеше да проумее как беше попаднала тази вратовръзка тук. След това се припомни, че я беше купил, когато трябваше да посреща държавните чиновници по безопасността на труда в мината. Тогава беше помощник на главния бригадир на товарната гара в мината. Беше много отдавна, още преди да дадат работата му на един мексиканец. Кърт се наведе да вземе вратовръзката, олюля се, загуби равновесие и падна на пода. Разбра, че още държи закачалката в другата си ръка, остави внимателно бутилката настрана, изправи се и вдигна вратовръзката. Замириса му на одеколон.