Робърт МакКамън - Стингър

В предната стая работеше електрически вентилатор и раздвижваше тежкия въздух. На масата пред мръсния диван бяха разпръснати карти, а пепелникът преливаше от угарки. Имаше и една мръсна чаша. Вратата към стаята на баща му беше затворена. Коди отвори два от прозорците, след това се запъти към стаята си, носейки под мишница закачалката за вратовръзки.

Но преди да стигне до своята стая, вратата на съседната изскърца. Краката му натежаха. След това се чу гласът — дрезгав, сякаш нащърбен с изкривен трион и заплашително провлачен:

— Какво се промъкваш така като крадец?

Коди не отговори. Продължи към стаята си. Тогава гласът извика:

— Спри и ми отговори, момче!

Коленете му блокираха. Коди спря и загледа една от сините рози на протрития килим.

Стъпките на стария изскърцаха върху пода. Идваше към него. Миризмата на „Кентъки Джент“ ставаше по-силна. Усещаше и миризмата на тялото му. И, разбира се, на „Аква Велва“. Старият се пляскаше с нея по лицето, врата и под мишниците и наричаше това миене. Стъпките спряха.

— Какво значи това? — попита баща му. — Не искаш да те чуя ли?

— Мислех… че спиш — отговори Коди — и не исках да те събуждам.

— Глупости на търкалета. Кой ти каза да отваряш тия прозорци? Не искам проклетото слънце да влиза вътре.

— Горещо е. Помислих си…

— Много си тъп, за да мислиш. — Отново се чуха стъпки. Щорите се спуснаха с трясък и светлината намаля до прашна сива омара. — Не ми харесва слънцето — продължи баща му. — Причинява рак на кожата.

В къщата беше най-малко трийсет и пет градуса. Цялото му тяло бе вече потно. Стъпките отново се приближиха към него и усети дърпането на обицата-череп. Обърна се и погледна баща си.

— Защо не си сложиш такава и на другото ухо? — попита Кърт Локет. Очите му бяха мътни, потънали в гнезда от бръчки върху ъгловатото костеливо лице. — Тогава всички ще знаят, че си изцяло обратен, а не само наполовина, както сега.

Коди дръпна главата си и баща му пусна обицата.

— Беше ли днес на училище? — попита Кърт.

— Да, сър.

— Срита ли някоя потна гърбина?

— Почти — отговори Коди.

— „Почти“ значи, че не си.

Кърт обърса с опакото на ръката изсъхналите си устни и отиде към дивана. Пружините изскърцаха, щом се просна върху него. Имаше същото жилаво телосложение като сина си, същите широки рамене и тесни хълбоци. Косата му беше тъмнокестенява, прошарена и оредяваща отгоре. Сресваше я на път. Къдравата руса коса на Коди беше наследство от майка му, която бе умряла при раждането му в една болница в Одеса. Кърт Локет беше само на четирийсет и две, но силната любов към „Кентъки Джент“ и дългите вечери, прекарвани в Клуба на Боб Уайър, го бяха състарили с поне десет години. Под очите си имаше големи торбички, дълбоки бръчки ограждаха тесния му нос. Беше облечен в любимите си дрехи — джинси с кръпки на коленете, без обувки и чорапи, и ярка червена риза с избродирани на рамото каубои, хвърлящи ласо върху бичета. Ризата беше отворена и отдолу се показваха слабите му болнави гърди. Той извади пакет „Уинстън“ от джоба си и запали цигара. Коди наблюдаваше как пръстите му треперят и пламъчето на запалката играе.

— „Потните гърбини“ ще завладеят земята — обяви Кърт и изпусна цигарен дим. — Ще вземат всичко и ще продължават да искат. Няма друг начин да ги спрем, освен да ги сритваме отзад. Нали така?

Коди закъсня да отговори и баща му повтори:

— Нали така?

— Да, сър. — Коди тръгна към стаята си, но гласът на баща му отново го спря.

— Хей! Не съм казал, че можеш да си ходиш. Сега говоря с теб, момче. — Той дръпна още веднъж от цигарата. — Ще ходиш ли на работа днес?

Коди кимна.

— Много добре. Шъ ми трябват папироси. Мислиш ли, че старата „потна гърбина“ ще ти даде едно стекче?

— Господин Мендоза е готин — каза му Коди. — Не е като другите.

Кърт не каза нищо. Изкара цигарата от устата си и се загледа в огънчето.

— Всички са една стока — каза тихо той. — До един. Ако си на друго мнение, значи Мендоза те ментосва.

— Господин Мендоза винаги е бил…

— Ама какви ми ги разправяш бе, момче? — Кърт го погледна гневно. Какво става с тоя проклетник, помисли си той. Боза ли има в главата или ум? — Като ти казвам, че всички са една стока, значи са. Ще ми донесеш ли за пафкане или не?

Коди вдигна рамене и наведе глава. Чувстваше как баща му го наблюдава и бе принуден да каже:

— Ще ти донеса.

— Добре. Значи всичко е наред. — Захапа отново цигарата и пламъчето й светна ярко, като смукна от нея. — Каква е тая работа?