— Не са чак толкова корави — каза Сардж, като бършеше наплютото от Рик. — Тия момчетии, имам предвид. Просто се преструват.
— Може би — каза Том, но това не беше особена утеха. Чувстваше се като разнебитен. Беше три и петнайсет и Рей сигурно го чакаше при колата. Отвори горното чекмедже на бюрото си и взе ключовете на колата. Кой знае защо, сети се за ключовете, които се подмятаха нейде из къщата на семейство Перез, и се запита дали господин Перез смята, че тежат колкото живота на сина му. Чувстваше как времето лети и знаеше, че в този момент над Великата огнена пустош кръжаха лешояди. Затвори чекмеджето.
— Довиждане до утре, Сардж.
— Зелено! Тръгвай! — отговори Сардж и Том излезе от обляната в слънце стая.
Като сви с мотоциклета по улица „Бразос“, Коди почувства, че стомахът му се сви. Инстинктивна реакция, нещо като свиването на мускулите, преди да те ударят. До тях не беше далеч, той бе на ъгъла на „Бразос“ и „Сомбра“. Задната му гума вдигна доста прах на завоя и Котешката царица, застанала на верандата с метла в подутите си ръце, извика след него:
— Намали бе, червей!
Коди се усмихна. Котешката царица, вдовицата госпожа Стеленберг, винаги стоеше там по това време и винаги викаше едно и също нещо, когато Коди профучаваше покрай къщата й. Беше нещо като игра. Царицата нямаше друго семейство, ако не се брояха котките й — около дузина на брой. И се размножаваха с такава бързина, че Коди не можеше да им хване края. Тия същества се мъкнеха из цялата махала и плачеха жално като бебета по цели нощи.
Сърцето му заби по-силно. Дъсчената им къща — порутена и сива, с пуснати щори на всички прозорци — се появи отдясно. До тротоара беше паркирана бракмата на баща му — стар тъмнокафяв шевролет с ръждясала броня и хлътнала навътре врата. Колата беше покрита с дебел слой прах и Коди веднага видя, че стоеше на старото си място, на което беше оставена сутринта. Това означаваше, че баща му или беше ходил пеш на работа във фурната, или изобщо не беше ходил. Ако старият беше прекарал целия ден сам в тази задушна къща, значи го чакаше страшен скандал.
Коди качи мотоциклета на тротоара, мина покрай къщата на Фрейзиър и влезе в предния двор. Единственото растение там беше заостреният юков храст, но и той вече придобиваше кафяв цвят. Спря мотоциклета точно до бетонните стъпала на верандата и го загаси. Шумът сигурно щеше да събуди стария вътре.
Коди слезе от мотоциклета и отвори ципа на доченото си яке. Вътре беше мушнал изделието, направено от него по ръчен труд. Беше закачалка за вратовръзки, но не каква да е — около трийсет сантиметра на дължина, от палисандрово дърво, изгладена с шкурка до кадифен блясък. Квадратчета от бяла пластмаса, старателно боядисани със сребриста боя, за да имитират седеф, бяха вмъкнати в дървото в красива шахматна шарка. Краищата бяха оформени и скосени. Още две парчета от инкрустирано палисандрово дърво бяха съединени в едно, за да поддържат дървения щифт, на който щяха да висят вратовръзките, и цялото парче беше шлифовано още веднъж. Учителят по ръчен труд, господин Одиал, го беше похвалил — предметът изглеждал много добре, но не можел да разбере защо Коди се беше бавил с него толкова дълго. Коди мразеше някой да му наднича зад рамото, когато работи, и макар че можеше да го направи за отличен, четворката му вършеше работа, за да получи подпис и друго не го интересуваше.
Обичаше да работи с ръцете си, въпреки че се преструваше, че работата по ръчен труд е неблагодарно занимание. Като вожд на ренегатите, от него се очакваше да показва силно презрение към почти всичко, особено към нещата, свързани с училище. Ръцете му, изглежда, изпреварваха главата му в работата. Дърводелството беше страшно лесно за него, както и работата като механик в бензиностанцията на господин Мендоза. Отдавна беше намислил да отдели малко време и да постегне хондата си, но май щеше да стане като в онази приказка за децата на обущаря, дето винаги ходели боси. Както и да е, щеше да се заеме и с това през някой от идните следобеди.
Свали авиаторските очила и ги пъхна в джоба си. Косата му беше чорлава, сплъстена и пълна с прах. Не му се искаше да се качва по напуканите бетонени стъпала и да минава през онази врата. Но това беше домът му и знаеше, че трябва да го направи.
Ще влезе и ще излезе, помисли си той, като направи първата крачка. Ще влезе и ще излезе.
Пантите на мрежестата врата изпищяха като попарена котка. Коди мина през паянтовата дървена врата и пристъпи в мрачната къща. Застоялата горещина почти изсмука въздуха от дробовете му. Остави вътрешната врата отворена, за да може топлината да излезе навън. Вече усещаше киселата воня на „Кентъки Джент“ — уискито, което баща му пиеше.
Читать дальше