Робърт МакКамън - Стингър

— Ще оставя ботуша ми да си поприказва със задника ти! — заплаши Рик. Изражението му остана същото, но вътрешно не му се искаше да започва. Обстоятелствата бяха против тях. Ренегатите сигурно носеха ножовете си. Неговият беше в шкафчето му, а не позволяваше на другите от бандата да носят ножове в училище.

— Хайде да започваме, веднага! — изкрещя Пекуин. Рик едва се въздържа да не го прасне през устата. Пекуин обичаше да започва побоищата, но рядко ги довършваше.

— Ти започни, Джурадо — предизвика го Коди и почти премигна, като чу как Танка започна да кудкудяка, за да ядоса кроталите.

— Няма да се биете — започна да вика Том, но знаеше, че никой не го слуша. — Чувате ли! Ако видя, че правите нещо на паркинга отпред, ще се обадя на канцеларията на шерифа! Разбрахте ли!

— Майната му на шерифа! — изрева Боби Клей Клемънс. — Ще нашарим и неговия задник.

Този миг се проточи цяла вечност. Коди беше готов да посрещне нападението на кроталите и вече се мереше в слънчевия сплит на Джурадо, но Рик стоеше и не помръдваше, в очакване на атаката на ренегатите, която според него нямаше дълго да се забави.

Някой закуцука в коридора, а после рязко спря пред вратата и каза:

— О, червено! Означава „Спри!“

Коди погледна през рамо, но вече знаеше кой е това. Позна го по високия детски глас. Мъжът на вратата носеше избеляла сива униформа, държеше парцал в ръце и буташе пред себе си кофа и изстисквачка. Беше близо шейсет и пет годишен. Кръглото му лице бе набраздено от дълбоки бръчки и нашарено с кафяви петна от възрастта, а косата му бе подстригана толкова късо, че кожата му отдолу изглеждаше като посипана със ситен слой пясък. На лявото слепоочие имаше вдлъбнат белег. Надписът на значката върху униформата му гласеше: „Сардж“.

— Извинявайте, господин Хамънд. Не знаех, че има някой вътре. Зелено! Тръгвай.

Обърна се и тръгна към вратата. Накуцваше с десния крак, който се сгъваше в коляното като акордеон.

— Не, почакай! — извика Том. — Ние тъкмо излизахме. Нали? — попита той Рик и Коди.

Единственият звук в отговор бе щракането на ножа на Пекуин.

— Ако искаш пердах, знаеш къде да ме потърсиш. По всяко време и на всяко място. Но след стъмване стойте далеч от територията на ренегатите — пое инициативата Коди и преди другото момче да може да отговори, той се обърна и закрачи бавно към вратата. Танка стоеше като охрана, докато напуснат всички ренегати, а накрая излезе и той.

Рик понечи да извика мръсотии след тях, но се овладя. Моментът не беше подходящ. Ще му дойде времето, но не сега.

— Да ви го начукам! — изкрещя вместо него Пекуин.

— Хей! — намръщи се Сардж Денисън. — Мама ще ти измие мръсната устичка! — Той погледна Пекуин с гневен поглед, след това натопи парцала в кофата и се залови за работа.

— Беше много набързо, господин Хамънд — каза Рик. — Може би следващия път ще можем да си поговорим у вас на мляко и бисквити.

Пулсът на Том все още беше ускорен, но той направи усилие да изглежда спокоен.

— Просто помни какво ти казах. Твърде умен си, за да си опропастиш живота…

Рик събра слюнка и се изплю на линолеума. Сардж спря да мие. На лицето му се изписаха гняв и смущение.

— Само почакай! — каза той. — Скутър ще ти отхапе краката.

— Няма що, изплаши ме.

Всички знаеха, че Сардж беше луд, но Рик го харесваше. Изпита известно възхищение от господин Хамънд за това, което току-що се бе опитал да направи, но нямаше да му даде да разбере. Просто защото не беше прието.

— Хайде да вдигаме чуковете — каза той на останалите кротали и те напуснаха стаята, като бъбреха на испански, смееха се и удряха по шкафчетата в изблик на нервно напрежение. В коридора Рик перна Пекуин по тила малко по-силно от обичайното за приятелска шега, но Пекуин все пак се усмихна, показвайки сребърния си преден зъб.

Том остана заслушан в заглъхващия по коридора шум. Напомняше му вълна, която се разбива в далечен бряг. Той не принадлежеше към техния свят и се чувстваше невероятно глупав. Нещо по-лошо — чувстваше се стар. Дявол да го вземе, какъв провал! Едва не предизвиках битка между бандите, помисли си той.

— Спокойно, момчето ми. Отидоха си вече — каза Сардж, докато миеше пода.

— Какво?

— Говоря на Скутър. — Сардж посочи към един празен ъгъл — Много се ядосва на тия момчетии.

Том кимна. Сардж се върна към работата си. Набръчканото му лице беше образец на концентрация. Том беше чул, че на младини сержант Денисън бил ранен в последните месеци на Втората световна война и от раняването мозъкът му останал като на дете. Вече петнайсет години Сардж работеше като чистач, а живееше в малка къщичка на края на улица „Бразос“, точно срещу Баптистката църква на Пъкъл. Госпожите от Сестринския клуб се грижеха за него и му носеха домашно сготвена храна, а също го наблюдаваха да не се разхожда по улиците по пижама. Иначе беше напълно самостоятелен. Работата със Скутър обаче беше съвсем друга. Сардж те гледаше така, сякаш си луд, ако не се съгласиш, че някакво куче с неустановена порода се е свило в ъгъла на стаята или пък лежи на стола, или седи в краката му. „Ама ето го, това е Скутър“ — казваше Сардж, изтъквайки факта, че Скутър с много бърз и много срамежлив и често не иска да го видят, но че храна, оставена на верандата на къщата му вечерта, на сутринта я няма. Госпожите от Клуба вече бяха престанали да повтарят на Сардж, че няма никакъв Скутър, защото много лесно се разплакваше.